Всичко бе станало толкова бързо, че не й остана време нито да се възпротиви, нито да се съгласи, нито да стори каквото и да е било, освен да стане свидетел на едно бракосъчетание, което не би трябвало да се извършва никога.
Не бе имала никаква възможност да поговори е Амбър насаме, да я попита защо рискува толкова много, след като вероятността да спечели е тъй нищожна, да я попита защо е позволила на тялото си да последва безразсъдното и сърце и да се отдаде на един мъж, който бе дошъл при нея, обгърнат в мрачни сенки.
Да можеше поне да си остане такъв.
Но древните плочки на Касандра бяха казали друго. Дънкан щеше да се пробуди и тогава щеше да долети смърт, а не живот.
— Каза ли вече на Дънкан? — попита тя.
Нямаше нужда Амбър да пита какво има предвид мъдрата друидка. Амбър знаеше. Бе прекарала последните часове преди сватбата си в уединение, задавайки въпроси на своя кехлибарен медальон.
Отговорът беше все един и същ.
Избор между две злини.
— Не — отвърна тя.
— Рано или късно някой ще го разпознае — каза Касандра.
— Да.
— Какво ще правиш тогава?
— Каквото трябва.
— По-добре да беше оставила Ерик да го обеси, преди да се е сбъднала и третата част от предсказанието.
В очите на Амбър блеснаха онези жълти, адски огньове, които горяха понякога в погледа на Ерик.
— Разбирам. — Касандра се усмихна тъжно. — Сърцето и тялото са негови. Душата е на път да стане.
— Освен да обрека моя тъмен воин на смърт — студено каза Амбър, — какво друго би искала от мен?
Гласът на един от рицарите се извиси над тълпата.
— Дълъг живот, богатство и много синове!
Чашите се вдигнаха високо. Амбър знаеше какво се очаква от нея, затова се усмихна, вдигна своята чаша и отпи.
— Да пазиш душата си — каза Касандра.
— Как?
Очите на Амбър бяха вперени в силната, изпъстрена с белези ръка на Дънкан. В нея тежкият стакан изглеждаше почти крехък. След като го остави на масата, пръстите му се плъзнаха лекичко по златните орнаменти, опипвайки сложните им извивки.
Какво не би дала Амбър да е на мястото на студения метал. Жаждата й за ласките на нейния тъмен воин бе тъй силна, че чак я плашеше.
Изведнъж Дънкан се обърна и видя, че тя го наблюдава. На светлината на свещите очите му изглеждаха по-скоро златисти, отколкото лешникови.
И горяха като свещи.
— Преди всичко стой настрана от постелята му — сухо отвърна Касандра.
— Какво? — възкликна Амбър, като я погледна невярващо.
— Всеки път, щом докоснеш Дънкан, ти му даваш частица от себе си. Ако искаш това да престане, трябва да отбягваш брачното си ложе.
— Това е противно на божиите закони.
— И на собствените ти желания.
Амбър не си направи труда да отрича.
— Ерик знаеше какъв риск поемам — каза тя.
— Съмнявам се — измърмори Касандра.
— Успокой се — сухо каза Амбър. — Ерик има твоята дарба да гадае бъдещето, въпреки че не използва свещени плочки. Той вижда…
— Възможност да спечели там, където всички останали виждат единствено поражение — прекъсна я с хладен тон Касандра. — Все пак обаче и той е човек.
— Всички сме човеци. Дори ти. Все едно, Ерик вярва, че печалбата за него, за васалите и за земята си струва риска.
— За него ли?
— Да. Защо според теб направи Дънкан стюард на Стоун Ринг?
— За да ти даде заможен съпруг — отвърна без колебание Касандра.
— Това е резултатът, не причината.
Бистрите, дъждовносиви очи на Касандра се взряха в младата жена.
— Ерик знае, че Дънкан е способен да брани крепостта — каза Амбър. — Това му развързва ръцете да се изправи срещу викингите при Уинтърланс.
— Ах, да. Викингите. И смърт ще долети.
Касандра затвори очи.
— Викингите също знаят, че идва тежка зима.
— Да — кимна Амбър. — Вестоносецът от Уинтърланс каза, че са само на два дни път оттам.
— Каза ли колко кораба са били забелязани?
— Един от васалите е видял четири — отвърна Амбър. — Друг — два. Трети — седем.
Отекна поредната наздравица. Амбър отново се усмихна, вдигна чаша, отпи от нея и пак впери поглед в съпруга си.
— Кога тръгва Ерик? — попита Касандра.
— На зазоряване.
— Колко рицари ще вземе със себе си?
— Всички, освен един.
— Алфред?
— Не. Дънкан.
— Дори Шотландския чук не може да отбранява цяла крепост сам — промърмори Касандра.
— С него ще останат и четирима войници.
— Все едно, рискът пак е твърде голям.
На устните на Амбър трепна меланхолична усмивка.
— Мислиш ли? — попита тя. — След като най-голямата заплаха за крепостта Стоун Ринг беше Дънкан от Максуел, лорд и васал на Доминик льо Сабр?