— Който сега е неин сенешал и васал на Ерик Непобедения — каза замислено Касандра. — Това ли е идеята на Ерик?
— Да.
Възрастната жена поклати глава с униние, но и с възхищение пред дързостта на младия лорд.
— Въпреки това той поема ужасен риск — каза тя. — Когато Доминик льо Сабр узнае — а той със сигурност ще узнае, — сам ще поведе рицарите си срещу Стоун Ринг.
— Няма да има време да организира поход. Скоро самата зима ще брани земите на Стоун Ринг.
— Винаги ще има пролет и лято — простичко каза Касандра.
— Дотогава викингите вече ще са отблъснати от Уинтърланс. И Ерик ще съсредоточи рицарите си тук.
От гърдите на Касандра се изтръгна дълга, тежка въздишка. Никога не беше виждала Амбър такава — едновременно тъжна и пламенна, унила и дръзка, дръзновена и затворена в себе си.
— Освен това докато дойде пролетта или пък лятото — продължи Амбър, без да откъсва очи от Дънкан, — лорд Робърт може най-после да проумее, че Ерик се нуждае от повече рицари. А може и Ерик да се споразумее с Доминик льо Сабр. Говори се, че норманецът предпочитал мира пред войната. Истински Друидски вълк.
— Говори се също, че никога не дирел пощада, ала и сам не прощавал.
— Същото се говори и за Ерик.
— И понякога е вярно — каза Касандра.
— А понякога — не.
В този момент рицарите избухнаха в смях, развеселени от някаква остроумна шега, която нито една от двете жени не бе чула. Техните гласове също не можеха да бъдат чути от никого. Шумната празнична гълчава им предоставяше отлична възможност да поговорят насаме.
Касандра възнамеряваше да се възползва от тази възможност докрай. Цели две седмици беше хвърляла своите плочки и цели две седмици получаваше неизменно един и същ отговор.
Избор между две злини.
— Какво според Ерик ще стане — попита предпазливо тя, — когато Дънкан открие истинското си име?
— Ако просто му го кажем, Дънкан ще разбере, но няма да го почувства. Ще бъде ядосан, но чувствата му към мен ще надделеят над гнева.
Гласът на Амбър бе тих и монотонен, сякаш повтаряше думи, които е научила наизуст, без да ги разбира и без да вярва в тях.
— Вярваш ли в това? — попита Касандра. Амбър не отговори.
— В какво вярваш? — рязко продължи Касандра.
— Вярвам, че обичам мъжа, който дойде при мен обгърнат в мрачни сенки — прошепна Амбър. — Вярвам, че той ме желае с цялата си душа и сърце. И се надявам…
Гласът й се прекърши.
— Кажи ми на какво се надяваш. — Тонът на Касандра бе настоятелен, но и изпълнен със състрадание.
Дългите, тъмнозлатисти ресници се спуснаха над очите, в които имаше повече сенки, отколкото светлина. Когато Амбър заговори, гласът й трепереше от усилието да сдържи силните си чувства.
— Надявам се и се моля Дънкан да се научи да ме обича, преди да е узнал истинското си име — промълви тя. — Тогава навярно…
Гласът й отново заглъхна. Скрити под масата, ноктите й се впиха в дланите й.
— Навярно какво?
Тръпка разтърси тялото на Амбър.
— Навярно ще може да ми прости, че не съм му казала — довърши тя.
— Затова не искаш да отбягваш брачното си ложе — каза Касандра, проумяла най-после всичко. — Надяваш се там да го спечелиш.
— Да.
— Макар да знаеш, че всеки път, щом те докосне, ти му даваш още една частица от себе си.
— Да.
— Макар да знаеш, че един ден най-вероятно ще се сблъскаш с омразата на мъжа, на когото си отдала сърцето си, тялото си… и душата си.
— Да.
— Знаеш ли какво ще стане тогава?
— Да.
— Казваш го твърде лесно — поклати глава Касандра. — Погледни ме. Наистина ли знаеш?
Амбър бавно отвори очи и се обърна към жената, която не откъсваше мъдрия си поглед от нея. Врявата на празненството сякаш затихна, всичко наоколо изчезна — всичко, освен чифт сиви очи, които се взираха изпитателно в чифт златисти. Миг, два, три. Четири.
Изведнъж Касандра извърна поглед, усетила, че сдържаността, която й налагаше Познанието, се пропуква под тежестта на мрака в очите на Амбър.
— Да — каза дрезгаво тя. — Знаеш. Поздравявам те за смелостта.
— И ме съжаляваш за безразсъдството, нали?
Касандра погледна отново момичето, което бе нейна дъщеря по всичко, освен по кръв. В очите й като ледени късчета блестяха сълзи.
От изумление Амбър остана без думи. Никога не бе виждала Посветената да плаче.
— Съжалявам само за едно — че бог поиска това от теб, вместо от мен — тихо каза Касандра. — Бих предпочела аз да понеса това страдание.
Преди Амбър да успее да каже каквото и да било, един от рицарите отново вдигна тост за младоженците. В отговор тя пак вдигна чаша, усмихна се някак пресилено и отпи малка глътка.