Когато отдръпна тежката сребърна чаша от устните си, Дънкан стоеше пред нея с протегната ръка. Амбър стана от мястото си грациозно като пламък, пристъпи към него и сложи длан в неговата.
В мига, в който го докосна, по тялото й пробягна тръпка на неземна наслада. Напрежението, от което всяка нейна усмивка приличаше на тънко, бляскаво острие, се изпари така, както мъглата се изпарява под жаркото слънце. Изражението й се смекчи, сенките се отдръпнаха от очите й, на устните й разцъфтя усмивка, която накара сърцето на Касандра да се свие.
— Вече разбираш, нали? — прошепна Ерик на ухото на възрастната жена. — Тя се нуждае от своя тъмен воин повече и от мен.
— Разбирам всичко, освен едно: какво ще правиш, когато той разбере, че е Дънкан от Максуел и я убие…
— Няма — прекъсна я тихо Ерик.
— … с всяко свое докосване, когато сърцето й започне да кърви…
— Замълчи! — изсъска той.
— … от хилядите рани, които никой друг на нейно място не би почувствал? — завърши неумолимо Касандра. — Какво ще направиш тогава, могъщи лорде?
— Дънкан ще я обича въпреки всичко! Как би могъл да не обича жената, която го гледа с такова открито обожание и радост?
— Той ще я обича въпреки всичко — повтори саркастично Касандра, имитирайки гласа му. — И това го казва магьосникът, който не вярва, че между един мъж и една жена може да има нещо повече от низки плътски страсти! Ако не се боях, че сърцето ми ще се пръсне, щях да ти се изсмея в лицето.
— Дънкан ще я обикне. Трябва.
— Ти би ли могъл да обикнеш жена, която те е предала?
— Аз не съм Дънкан.
— Ти си мъж. Дънкан също. Когато разбере колко скъпо му е струвала Амбър, той ще я намрази.
— Какво щеше да направиш ти на мое място? — попита тихо Ерик.
— Щях да оставя Стоун Ринг на Доминик льо Сабр.
— За нищо на света — заяви Ерик.
— В момента говори твоята гордост.
— Нима един мъж струва нещо, ако няма гордост?
— Попитай Дънкан — тросна се тя. — Очевидно смяташ, че той няма никаква гордост.
Хор от весели викове накара Ерик да се обърне към пируващите. Амбър бе обгърнала с ръка шията на съпруга си и шепнеше нещо в ухото му. Дънкан се усмихваше, а в очите му горяха ярки, чувствени огньове.
После Дънкан свали ръката й от шията си, целуна нежно пръстите й и отново й се усмихна. Този път усмивката му беше различна — обещаваше не само страст, а и сигурност, не само плам, а и грижи, не само екстаз, а и покой.
— Погледни ги — каза тихо Ерик. — Погледни ги и ми кажи как бих могъл да ги опазя един от друг.
Касандра замълча за миг, сетне въздъхна и докосна с пръсти свитата му в юмрук ръка.
— Знам — промълви тя. — Точно затова двамата с теб сме толкова ядосани един на друг. Така се заблуждаваме, че сме имали власт над съдбата на Амбър и сме направили погрешен избор. А истината е, че никога не сме притежавали такава власт.
Дънкан и Амбър се приближиха до тях, хванати за ръка.
— Позволи ни да се оттеглим, господарю — каза Дънкан. — Нуждаем се от почивка.
Рицарите избухнаха в бурен смях.
— Почивка? — възкликна Ерик, като поглади брада, за да прикрие развеселената си усмивка. — Разбира се, Дънкан. Починете си добре сега, защото утре заран петелът няма да ви остави на мира.
Думите му предизвикаха нов, още по-силен смях. Ерик се обърна към Амбър и изражението му се промени. Посегна да я погали, но се спря на косъм от лицето й.
— Нека бракът ти донесе щастие — каза той.
На устните й грейна ослепителна усмивка, която не трепна дори когато тя нарочно наклони глава така, че пръстите на Ерик да докоснат бузата й.
Рицарите зашепнаха изненадано, изненада се изписа и на лицето на Ерик.
— Благодаря ти, господарю — тихо каза Амбър. — Твоята доброта винаги ме е сгрявала като кехлибар — като късче слънчева светлина, което блести и в най-мрачния ден.
Усмивката на Ерик бе толкова тъжна и толкова хубава, че сърцето на Касандра трепна, пронизано от болка. В топлите му кафяви очи грееше неприкрита любов към Амбър. И все пак това бе любов, лишена от желание за плътска близост, въпреки красотата на Амбър и несъмнената мъжественост на Ерик.
Внезапно болката в сърцето й се замени със страх.
Той знае. Господи, той знае!
Затова ли рискува толкова много? Навярно се опитва да й се отблагодари за онова, което й бе отнето при раждането й?
От спокойните, тихи глъбини на нейното Познание не дойде никакъв отговор.
— Ще ми дадеш ли своята благословия? — попита Амбър, като се обърна към нея.
— Ти си ми като дъщеря — каза Касандра. — Бих ти дала самия рай, ако можех.
Амбър се усмихна и погледна своя съпруг през полуспуснатите си ресници. Не му каза нищо, но огънят в очите на Дънкан се разгоря още по-силно.