— Амбър?
Амбър притисна пръсти към устните му, заключвайки всички незададени още въпроси, на които не искаше да отговаря.
— Не би ли предпочел вместо да задаваш въпроси, които никой от двама ни не желае да чуе — прошепна тя, — да отведеш съпругата си в спалнята, за да сложите началото на своето бъдеще?
14
Когато Дънкан въведе Амбър в стаята, която слугите набързо, но успешно бяха превърнали в младоженска спалня, от устните й се отрони възклицание на приятна изненада.
— Прекрасна е! — обяви тя.
Стаята бе предназначена за господарката на крепостта, но си стоеше празна, защото Ерик все още не се бе оженил. Във въздуха се носеше екзотичния аромат на смирна, пръскан от газените лампи, чиито ярки, нетрепващи пламъци превръщаха мрака в златиста светлина. Цепениците, които горяха в огнището до вътрешната стена, бяха толкова сухи и здрави, че през тесния комин не се издигаше почти никакъв дим.
— И разкошна! — добави Амбър, като се засмя и се завъртя около себе си. Златистата й рокля се развя и заблестя като жива.
Дънкан с усилие се сдържа да не сграбчи в прегръдките си това кехлибарено момиче, което изгаряше кръвта му по-силно и от огън. Знаеше, че не бива даже да я гледа, камо ли да се доближава до нея и да потапя отново коравата си мъжественост в нейната женствена мекота.
Беше прекалено рано. Той бе прекалено груб, прекалено воин за нежната, крехка Амбър. Ако я обладаеше отново и отново видеше кръвта й по тялото си… Не знаеше какво би правил тогава.
Мълчанието на Дънкан и намръщеното му изражение помрачиха радостта на Амбър.
— Не ти ли харесва? — попита угрижено тя, като разпери ръка.
— Харесва ми.
— Изглеждаш тъй мрачен. Да не би… да не си спомняш нищо?
— Да.
Амбър пребледня от страх.
Още е твърде рано! Ако си спомни сега, всичко ще рухне.
Включително и аз.
— Какво си спомняш? — попита плахо тя.
— Твоята кръв по моето тяло.
От облекчение едва не й прималя.
— О, това ли? Това беше нищо.
— Това беше твоето целомъдрие!
— Даже комар би ми изсмукал повече кръв — каза Амбър с усмивка. — Веднъж ти сам го каза, помниш ли?
В отговор Дънкан също се усмихна. Без да каже нищо, той обгърна стаята с поглед, който обаче непрекъснато бягаше към леглото.
То беше достатъчно голямо за мъж с размерите на Дънкан… или на Ерик. Над него имаше покрив, от който се спускаха тежки завеси от златист брокат със зелени и индигови шарки. Мека завивка от кожа покриваше чаршафите от фин лен, по-меки дори от пуха, с който бе натъпкан дюшека, и обшити с изключително изящна дантела, изтъкана сякаш от безброй снежинки.
— Виждал ли си някога такава прелест? — попита Амбър, забелязала посоката на погледа му.
В същия миг й се прииска да си върне думите назад. Последното, за което й се щеше да говорят в момента, бе паметта на Дънкан.
Или нейната липса.
— Всичко е много пищно — съгласи се Дънкан. — Ерик е щедър лорд. Тази стая е по-подходяща за покои на господаря на крепостта, а не на неговия сенешал.
— Ерик е доволен от сватбата ни.
— Да. Това е хубаво.
— Защо? — попита тя, сепната от стоманената нотка в гласа му.
— Защото щях да се оженя за теб с или без неговото позволение, с или без обещанието, което му дадох. Той знаеше това и можеше да избира: или да се бие с мен, или да те повери на грижите ми.
Дънкан извърна поглед от леглото точно навреме, за да види ужасеното изражение на лицето й. Кожата й бе пребледняла толкова силно, че дори златистата светлина на лампите не можеше да я скрие.
— Не бива дори да си помисляш за двубой с Ерик — промълви тя.
— Нима ме смяташ за толкова лош воин?
— Не!
Дънкан я изгледа с присвити очи.
— Обичам и двама ви — каза Амбър. — Ако се изправите един срещу друг… Не! Това не бива да става никога!
Дънкан се спусна към своята невяста и застана пред нея — толкова близо, че усещаше неповторимия й аромат на рози и смола.
— Какво каза? — попита той с дълбок глас.
— Че ако се изправите…
— Не — прекъсна я Дънкан. — Преди това.
— Че обичам и двама ви.
— Топло, но не съвсем.
За миг на лицето й се изписа объркване. После Амбър разбра.
— Че обичам Ерик — каза тя, като се постара да прикрие усмивката си.
Дънкан изръмжа сърдито.
— И още — прошепна Амбър, — че обичам теб, мой тъмен войне. Сърцето ми е изпълнено с толкова много любов, че заплашва да прелее.
Усмивката на Дънкан накара коленете й да се подкосят. Той я вдигна на ръце и я притисна към себе си. Заля я вълна на огромно облекчение, което идеше и от него, и от нея самата.