— Не е възможно! — прошепна той.
— Аз те докоснах, познах те и те пожелах. Ти беше безчувствен, не знаеше нищо, не си спомняше нищо, но когато прокарах пръсти по гръдта ти, в мен лумна огън.
Звукът, който се изтръгна от гърдите му, бе може би нейното име, а може би изпълнен с копнеж стон. А може би и двете.
— Аз съм създадена за теб — каза Амбър, като развърза пелерината си. — За теб и само за теб. Няма ли да вземеш това, което ти принадлежи и да ми дадеш онова, което принадлежи на мен?
— И какво е то? — попита сухо Дънкан.
Но усмивката и приглушеният му глас показаха на Амбър, че той много добре знае какво й принадлежи.
— Душите ни са свързани — тихо каза тя. — Могат ли телата ни да се опълчат срешу това?
— Обърни се, безценна Амбър.
Амбър се поколеба за миг, после се подчини. Пръстите му уловиха вървите на роклята й и тя въздъхна с облекчение и наслада.
В продължение на няколко мига в стаята не се чуваше никакъв звук, освен шепота на пламъците в огнището и въздишките на дрехите, които се отделяха от топлата плът, за да паднат като ярки цветове на пода. Накрая по Амбър не остана нищо друго, освен собствената й топлина и трепкащите по кожата й отблясъци от огъня.
Пръстът на Дънкан се спусна по гърба й от тила до сенчестата вдлъбнатина в основата на гръбнака. Дъхът й секна.
— Харесва ли ти? — попита Дънкан.
— Да.
Пръстът му отново се плъзна бавно надолу, за да се спре миг преди да навлезе между изкусително извитите й хълбоци. Тръпките, които разтърсиха тялото й, и накъсаното й дишане показаха на Дънкан, че ласката наистина й харесва.
— Защото ми харесва на мен ли? — попита той. — Моята наслада ли кара дъха ти да спира или твоята?
— И двете — приглушено отвърна Амбър. — Твоята и моята, слети в едно.
Дънкан отново погали женствената линия на гърба и хълбоците й, като този път се плъзна по-надълбоко в сянката, която го изкушаваше безмилостно. Знаеше, че ако стигне до края й, ще открие място, по-нежно от всичко, за което бе мечтал, по-горещо от собственото му желание.
— Бих искат да почувствам това — промълви той.
— Кое?
Той се усмихна лекичко.
— Моето и твоето желание, слети в едно.
— Тогава приеми в дар тялото ми. И ми дай твоето в замяна.
— Сделката е по-неизгодна за теб.
— Само защото аз съм гола, а ти — с дрехи.
Смесицата от закачливост и страст в гласа й накара Дънкан да се засмее.
— Предпочитам засега да си остана с дрехите — каза той.
— Защо?
— Защото само така има шанс да не те обладая като неопитен юноша, който бърза да изхвърли семето си, преди да се е погрижил да достави удоволствие на своята любима.
С тези думи Дънкан се наведе и я вдигна на ръце като малко дете. Амбър възкликна стреснато, почувствала как огнената му жажда я пронизва като копие. Следващото нещо, което почувства, бе хладната, мека завивка на леглото под голото си тяло и това, че Дънкан вече не я докосваше.
След миг той легна до нея, като внимаваше телата им да не се допират. Но огънят в очите му накара сърцето на Амбър да подскочи от щастие. С цялото си същество тя усещаше, че Дънкан намира голотата й за много красива.
— Аз съм в много по-неизгодно положение от теб — каза тихо той.
— Как така? Ти си облечен, а аз — не.
— Да, но ти ме докосваш и знаеш какво чувствам. А аз те докосвам и знам единствено какво чувствам аз.
Дънкан протегна ръка и описа с върха на пръста си кръг по гръдта й — точно там, където гладката бяла кожа отстъпваше място на кадифеното розово зърно. Гръдта й настръхна, дълбоко в утробата й лумна буен огън.
Дънкан гледаше с усмивка как тялото й се променя под нежната му ласка, как зърното й се превръща в остро връхче, което изкушаваше езика му като сочна дива ягода.
— Знам как въздейства това на мен — каза той. — Но не знам какво изпитваш ти.
Вместо отговор Амбър просто потръпна от удоволствие.
— Кажи ми, златна вещице. Кажи ми какво ти причинява моето докосване?
— Оплита ме в мрежа от огън.
— Значи ти причинява болка?
— Само когато ме погледнеш и видя в очите ти това, което и двамата желаем, а ти ги сдържаш — каза Амбър.
— Какво желаем и двамата? — попита Дънкан. — Това?
Той се наведе напред, докато мустаците му почти докоснаха набъбналата й гръд. Почти, но не съвсем. Дива жажда разтърси Амбър като мълния.
— Защо ме измъчваш така? — прошепна тя.
— Когато те докосвам, ти чувстваш моето желание. Ако не те докосвам и изпиташ желание, то ще си бъде само твое.
Топлият му дъх погали кожата й. Амбър изопна снага към него, но той се отдръпна.
— Стой неподвижно, безценна Амбър. Или искаш да направя онова, което някога стори ти с мен?