— Какво е то?
— Да те завържа за леглото, за да не можеш да мърдаш.
— Няма да го направиш.
На устните му трепна опасна усмивка.
— Аз съм ти съпруг. Божият и човешкият закон ми дават пълното право да сторя с теб каквото поискам.
— А ти искаш да ме подложиш на мъчение — промърмори Амбър.
— Много сладко мъчение — съгласи се той. — И много дълго.
Амбър се отпусна на леглото с усмивка. Сдържаната страст в очите на съпруга й и изострената чувствителност на собственото й тяло я изпълваха с огромно любопитство.
Без да каже нищо, Дънкан улови един кичур от косите й и погали с него гърдите й, докато и двете зърна набъбнаха като розови пъпки.
— Красиви — промълви той. — Копнея да ги вкуся, да усетя как се променят с всяка ласка на езика ми. Помниш ли как беше?
Амбър се замята, изгаряна от трескав огън. Искаше много повече от думи и от тези мъчително-сладки милувки без истински допир.
— Помниш ли? — попита отново Дънкан.
— Да — прошепна тя — Като огън и топъл дъжд едновременно.
Той продължи да я гали с косите й, докато всеки неин дъх не се превърна в тих стон. Дънкан се усмихна и плъзна златистия кичур надолу към гъсталака от тъмни косъмчета, пазещ нежното цвете на нейната женственост.
После ласката се спусна още по-надолу, по меката извивка на бедрата й. Ноктите на Амбър се впиха в кожата, покриваща леглото. Тръпка разтърси тялото й, после още една, и още една. Коляното й се прегъна на две в безпомощен копнеж.
— Какво чувстваш? — попита Дънкан.
— Тръпки, само че не студени, а горещи — прошепна тя. — Те ме карат да искам да…
Гласът й секна, защото в този момент кичурът коса се върна там, където се срещаха бедрата й, и погали косъмчетата толкова нежно, че в гърдите й се надигна отчаян вик.
— Какво искаш да направиш? — насърчи я Дънкан.
— Да ухапя ръката, която ме измъчва така.
Той се засмя, наведе се и духна лекичко над гладката кожа на корема й, сетне над слабините й, за да й покаже, че все още не е разбрала какво значи мъчение. Топлата милувка на дъха му между бедрата й накара кръвта й да пламне.
— Дънкан, моля те.
— За какво ме молиш? Ти трябва да ми кажеш, безценна Амбър. Аз не съм магьосник, та с едно свое докосване да прозра в душата ти.
— Боли — промълви тя.
— Къде?
— Мястото, което измъчваш.
— И къде е то? — попита той.
— Между… между краката ми.
— А-ха.
Усмихнат, Дънкан се надигна, извъртя се и дъхът му обля глезените й.
— Така по-добре ли е? — попита той.
От устните на Амбър се отрони звук, който бе напълно неразбираем, но в който звучеше отчаяна нотка.
— Не? — Дънкан се усмихна. — Може би тогава те боли тук.
Този път топлият му дъх погали коленете й.
— Тук? — попита той.
— Не — пресипнало каза Амбър.
Но сега и тя се усмихваше, защото, докато се преместваше, Дънкан се бе докоснал неволно до нея. И макар този допир да бе лек като дъх, той я озари като изгрев след тъмна нощ, докосна всяка частица от нея, за да й помогне да опознае и своя съпруг, и самата себе си.
Прелестите на неговата невяста изпълваха Дънкан с наслада, която изненадваше дори него самия. Въпреки че го изгаряше неистова жажда, тя бе сякаш окована от още по-ситната му жажда да опознае чувствената вещица, която лежеше пред него и го наблюдаваше с премрежени очи.
Сега, когато знаеше това, Амбър вече не се боеше толкова от участието си в тази любовна игра, чиито правила бяха за нея напълно неизвестни. И вече не се боеше, че Дънкан няма да я люби.
Защото, окована, жаждата му се разгаряше още по-силно.
— Сигурна ли си, че не е и тук? — попита Дънкан. — Чувал съм, че женските колене са много чувствително място.
Думите му бяха съпроводени с още една въздушна ласка, която накара Амбър да изстене, защото този път бе усетила между коленете си не само дъха, а и мустаците му.
— Хареса ли ти това? — попита той.
Тя кимна и светлината на лампите потръпна като тяло на влюбен в дългите й коси.
— Не можах да те чуя — каза Дънкан.
— А аз не мога да те почувствам — отвърна Амбър, като го гледаше през полуспуснатите си клепки.
— Сделка ли ми предлагаш, съпруго?
— Да.
— Тогава ми кажи къде точно те боли и аз ще те излекувам.
Амбър отвори уста, но не успя да каже нищо.
— Не… не мога — прошепна тя.
Дънкан видя руменината, плъзнала по лицето и дори по шията й, и разбра.
— Все забравям — каза с приглушен глас той. — Ти летиш толкова бързо, тъй нависоко, а само до преди часове беше девица. Прости ми.
— Само ако ме докоснеш.
Дънкан вдигна глава, взря се в очите на своята невяста и видя в тях собствената си жажда. Въпреки че не я докосваше.