— Ти ме желаеш — промълви той.
Гласът му бе толкова изненадан, че на Амбър й се прииска и да се разсмее, и да го зашлеви.
— Нали точно това ти казвах? — възкликна тя.
— Но аз мислех, че чувстваш само моето желание.
— Понякога, мой тъмен воине, си много твърдоглав.
Дънкан се усмихна и лекичко прокара опакото на дланта си по триъгълника от тъмнозлатисти косъмчета.
— Тук ли те боли? — попита приглушено той.
Звукът, който се отрони от устните й бе сподавен стон. Свиването на коляното — мълчалива покана за още по-голяма близост.
Но Дънкан искаше нещо повече. Нуждаеше се от нещо повече. Трябваше да бъде напълно сигурен, че в нея гори собственото й желание, не неговото.
— Ако ме искаш в своята топла крепост, трябва да отвориш портите сама.
След един миг колебание и една сподавена въздишка Амбър разтвори леко крака.
— Още — прошепна той.
Тя се подчини, въпреки че по бузите й отново бе плъзнала ярка руменина.
С няколко резки, нетърпеливи движения Дънкан съблече ризата си и я хвърли на пода. Жадният, възхитен поглед на невястата му разпали още повече буйния пожар в кръвта му.
Разпалваше го и тялото й, което лежеше полуразтворено пред него, кожата й, която сияеше като бисер върху тъмната покривка на леглото.
Но и това не му бе достатъчно.
— Още — повтори той.
— Дънкан…
Думата бе и протест, и молба да престане да я измъчва.
Изящните й бели бедра се разтвориха още малко. Цялото й тяло трепереше. С всяко движение се чувстваше все по-уязвима, по-безпомощна.
Дънкан се наведе да я погали и чак сега видя едва забележимите розови петна по иначе безупречната кожа от вътрешната страна на бедрата й. Когато осъзна откъде са се появили, устните му се сгърчиха в гримаса на горчиво разкаяние.
— Твоята крепост все още е непристъпна — каза той. — Портата трябва да бъде широко отворена. Много широко.
Бузите й пламнаха.
— Защо? — прошепна тя.
— Миналия път аз я разтворих насила — тихо отвърна Дънкан.
— Не е вярно.
— Вярно е! — извика той. — Виждам следите, оставени от ръцете ми.
— Но…
— Ако наистина ме искаш в себе си, трябва да ме пуснеш доброволно. Водена само от собственото си желание.
При мисълта да почувства отново Дънкан в себе си, да усети как екстазът разтърсва тялото му, как вълните на този екстаз бавно замират вътре в нея, Амбър потрепери. Дълбоко в нея пламна буен огън, гореща влага опари бедрата й. Със сподавен стон тя се разтвори докрай, водена само от собственото си желание.
Пламъкът в очите на Дънкан бе като страстна милувка. Амбър почувства как мрежата от огън се затяга около тялото й, как го разтапя, за да го подготви да приеме нейния тъмен воин. Нозете й отново потръпнаха, сякаш Дънкан бе вече в нея, сякаш се бе слял с нея.
— Не съм способен да опиша с думи колко си красива — прошепна Дънкан.
— Тогава ме докосни и аз ще разбера.
— Да. Аз също.
Дългият му пръст се плъзна бавно, дълбоко в нея, за да изпита силата и истинността на желанието й. Амбър изстена и потрепери, сякаш я бе шибнал с камшик.
Ала не болка, а удоволствие бе причината за тази реакция и Дънкан знаеше това така, както го знаеше и Амбър. Сладостна топлина изригна изпод пръста, който я галеше, и се изля в дланта му.
Нейното желание, нейната жажда, нейната нужда.
Не неговите, нейните.
От гърдите на Дънкан се изтръгна дрезгав стон на копнеж и облекчение. Той бавно се отдръпна от тръпнещото й тяло.
— Не — прошепна тя. — Дънкан, аз…
Гласът й секна, защото в този миг Дънкан погали нежните венчелистчета, които вече не се криеха под златистите косъмчета. Амбър бе разцъфнала пред очите му като цвете. И беше прекрасна като цвете. Омагьосан от красотата и аромата на нейното желание, той отново плъзна пръст в нея и отново усети огнения дъжд на страстта й.
После се отдръпна и Амбър остана сама, разпъната на кръста на неутолената си жажда. От устните и се отрони сподавен вик на протест.
— Търпение — тихо каза Дънкан. — Искам да бъда гол като теб.
Ала в самия него вече не бе останала и капка търпение. Ръцете му яростно засваляха останалите му дрехи, жадно следени от чифт горящи като златни огньове зеници.
Когато се обърна отново към нея, очите на Амбър се разшириха. Беше възбуден до пръсване, невероятно мъжествен, силното му тяло блестеше от пламенния му копнеж да я има.
— Амбър?
— Така ли беше и вчера в Каменния пръстен? — попита отмаляло тя.
— Да.
Амбър изпусна шумно дъха, който несъзнателно бе стаила.
— Разбирам. Значи и този път ще мога да те приема. — Тя замълча за миг, сетне прошепна по-скоро на себе си: — Въпреки че не виждам как.