Не биваше да произнасят за Дънкан от Максуел и дума повече — не и тук, където можеше да ги чуе всеки.
— Елате в работната ми стая — каза Доминик.
Един негов жест накара неколцина слуги тутакси да се спуснат през двора, за да се погрижат за конете. Една дума към валета, който стоеше наблизо, изпрати момчето набегом към кухнята, за да им донесе храна.
Никой от четиримата не проговори, докато не стигнаха до работната стая на господаря на крепостта. След като натежалите от есенната влага наметала бяха свалени и окачени да съхнат, Доминик се обърна към брат си.
— Кажи ми какво става с Дънкан.
— Той е омагьосан — каза Саймън.
Омразата му вече не беше прикрита. Тя отекна в гласа му като гръмотевичен тътен.
— Омагьосан ли? — повтори Мег. — Как така?
— Той не си спомня нищо за Блакторн, за своята клетва за вярност пред Доминик, за годежа си с Ариана.
Черната вежда на Доминик се изви нагоре, придавайки на лицето му сатанински вид.
— Проклятие! — възкликна той. — Това може да ни създаде притеснения. Крал Хенри беше много доволен, че е намерил саксонски жених за норманската наследница.
— Безопасен жених, искате да кажете. Като ваш васал Дънкан е косвено подчинен на Хенри — обади се Свен. — Доколкото разбрах, господарят на крепостта Дегер не е никак доволен от предложения брачен съюз.
Усмивката на Доминик бе заплашителна като вълчата глава на наметалото му.
— Лорд Шарл — спокойно каза той — мечтаеше чрез сватбата на дъщеря си да разшири своята империя. Вместо това бракът на Ариана ще укрепи империята на Хенри.
— И вашата — доволно добави Свен.
— Да. Забелязахте ли в Спорните земи следи от хората на Шарл?
— Не — отвърна Свен.
— Саймън?
— Забелязах само следи от магьосничество — мрачно каза Саймън.
Доминик погледна съпругата си.
— Магьосничеството е по твоята част, не по моята — отбеляза с усмивка той.
— И това го казва Друидския вълк — промърмори Свен.
Доминик се усмихна още по-широко, но не зададе на брат си повече въпроси.
— Каква магия или заклинание подозираш? — обърна се Мег към своя девер.
— Питай проклетата вещица, която живее в Спорните земи.
— Почни отначало, ако обичаш — каза Мег. Ала тонът й не бе умоляващ, а повелителен.
Саймън не се засегна. Изпитваше и обич, и уважение към друидката, която бе спасила живота на брат му, подлагайки на огромен риск собствения си живот.
— Двамата със Свен се разделихме при Сий Хоум — започна той. — Той искаше да потърси бойния жребец, за който бяхме чули, че бродел из гората като див и се изплъзвал от всички, които се опитвали да го уловят. Огромен жребец с много тъмнокафява козина…
Мег погледна към Свен.
— Конят на Дънкан? — попита тя.
— Предполагах, че е той. Чувал бях Дънкан да му подсвирва като на сокол. Затова навлязох в гората и започнах да подсвирквам така, докато Шийлд не се спусна към мен от гъсталака като хрътка, доволен, че най-после ще се прибере у дома. Мег се обърна отново към Саймън.
— Докато Свен претърсваше гората — продължи той, — аз отидох да проверя слуховете за някакво необичайно раздвижване в Сий Хоум.
От устните на Мег се отрони сподавено възклицание.
— Постъпил си много рисковано — каза тя. — За сър Ерик се говори, че бил магьосник. А Сий Хоум се управлява от него.
В ясните черни очи на Саймън трепнаха искрици смях. Женската уплаха и тревога за неговата безопасност бе нещо съвсем ново за него. И доста му се нравеше.
Все още усмихнат, той свали шлема си и го постави на масата до очукания шлем на Свен.
— Магическите сили на сър Ерик, ако въобще има такива, не му помогнаха да прочете мислите ми. Той напълно повярва, че съм странстващ рицар, тръгнал да дири бог.
Мег издаде възклицание, което можеше да означава всичко, включително раздразнение към обичния й девер.
— Бях в Сий Хоум едва от няколко дни, когато дойдоха един мъж и една жена — каза Саймън. — Жената беше облечена в златисти дрехи и бе цялата в кехлибар.
— Кехлибар? — попита напрегнато Мег.
— Да. И името й беше такова — Амбър.
Доминик усети внезапното напрежение, сковало съпругата му, и се взря угрижено в нея. Но цялото внимание на Мег бе насочено към Саймън.
— Амбър — повтори тя. — Само Амбър?
— Наричат я Недокосваната — обади се тихо Свен, — защото никой, нито мъж, нито жена няма право да я докосва.
Мег застина напълно неподвижно.
— Продължавай — каза тя на Саймън.
— Мисля, че този слух е малко преувеличен — иронично забеляза той. — Амбър се беше вкопчила в своя спътник като бръшлян в мощен дъб.