— Наистина ли? — смаяно възкликна Мег. — Тогава това не може да е била Амбър Недокосваната.
Саймън и Свен се спогледаха. Саймън бе този, който се осмели да не се съгласи с друидската съпруга на своя господар.
— Щом казваш — предпазливо каза той. — Обаче рицарите и валетите в Сий Хоум смятаха, че е тя, а те я познаваха от много години.
— Колко любопитно.
— Ерик Непобедения също я наричаше Амбър — добави Саймън. — Той я използваше, за да провери искреността на спътника й.
— А-ха, значи затова е докосвала мъжа — за да узнае истината за него — кимна Мег. — Тя е една от Посветените.
— За какво говориш? — намеси се Доминик.
— Не си ли спомняш? — попита тя. — Когато разработваше различни планове за превземането на Стоун Ринг, аз ти разказах за Посветените.
Доминик се намръщи.
— Да, но честно казано, не повярвах на тези приказки за магьосници, видения, предсказания и тям подобни.
В зелените очи на Мег затанцуваха развеселени пламъчета. Съпругът й приличаше по всичко на древния Друидски вълк, ала отказваше да приеме нещата, които не можеше да докосне, да нападне, да обсади.
Или да люби.
— В някои случаи, милорд — промълви тя, — това, което не може да бъде докоснато, е по-силно от онова, което може.
— Трудносмилаема истина за воин като мен — каза Доминик.
Мег кимна.
— Но аз имам много добра учителка — добави той с усмивка. — Сега вече знам, че любовта на една друидска лечителка може да вземе вледененото сърце на един воин, да го преобърне наопаки и да го стопли отново.
Усмивките, които си размениха Мег и Доминик, тутакси напомниха на Саймън за Амбър и Дънкан. Приликата го ядоса, но го и накара да се почувства неудобно.
— И така — каза Мег, като се обърна отново към него, — Амбър е проверявала искреността на своя спътник. Продължавай.
Саймън и Свен се спогледаха още веднъж.
— Може и да го е докосвала с цел да узнае истината за него — рязко каза Саймън, — само че повече приличаше на жена, вкопчена в своя любим.
— Какво значение има това? — прекъсна го нетърпеливо Доминик. — Интересува ме Дънкан, не някаква си келтска вещица.
— Тъкмо там е проблемът — заяви Саймън. — Спътникът на вещицата беше Дънкан от Максуел.
Изражението на Доминик тутакси се промени. Той заприлича на сокол, съзрял плячка, готов да се спусне изневиделица връз нея. И да я убие.
— Пленен ли беше?
— По него нямаше видими окови — отвърна Саймън, — като изключим пръстите на Амбър, сключени около китката му.
— Не бих казал, че това може да удържи воин с мощта на Дънкан — каза сухо Доминик. — Освен ако тази Амбър не е някоя нова Бодицея, която пронизва мъжете с острия си меч.
— Мечът, с който тя е пронизала Дънкан…
— Какво? — възкликна Мег. — Нали каза, че Дънкан е добре!
Саймън се взря в ясните й очи и му се прииска да побегне.
— Знам чувствата, които изпитваш към него — промълви той. Мрачна гримаса се появи на лицето на Доминик. Макар да бе убеден, че Мег го обича, никак не одобряваше привързаността й към нейния приятел от детинство Дънкан от Максуел.
— Само че се боя — продължи мрачно Саймън, — че проклетата вещица Амбър е откраднала душата му.
— Мъртъв ли е? — настоя да узнае Доминик.
— Не. Но не е и жив — поне не е онзи Дънкан, когото знаем.
— Обясни.
Тонът на Доминик накара Свен да се размърда и да погледне неспокойно наметалото на своя господар. Светлината на огъня се отразяваше в очите на вълчата глава и те блестяха — живи, умни и страховити като мъжа, който я носеше.
— Вече ти обясних — каза Саймън. — Дънкан не си спомня нищо от времето, преди да отиде в Спорните земи.
— Сигурен ли си? — попита Доминик. — Може и той като Свен да се е преструвал нарочно, за да се промъкне необезпокоявано сред враговете си.
— И аз се молех да е така — отвърна Саймън.
Мег поклати глава, в очите й блестяха сълзи. Познаваше добре прямата, честна душа на Дънкан.
— Той не е като Свен — промълви тя. — Не е актьор, способен да играе различни роли.
— Човек може да се научи да играе, ако животът му зависи от това — изтъкна Доминик.
Очите на Мег се затвориха за миг, а когато се отвориха отново, това вече бяха нетрепващите очи на друидската лечителка. Такъв бе и гласът й, когато заговори — спокоен, лишен от всякакви емоции.
— Продължавай, Саймън — каза тя. — Искам да узная нещо повече за преобразяването на Дънкан. Искам да узная всичко.
Саймън погледна смутено брат си, ала и там не откри нищо утешително.
— Аз не се издадох, че познавам Дънкан — каза той, като се обърна отново към Мег. — Той пък се беше вторачил в мен, сякаш се мъчеше да разбере дали ме познава или не.