Недокоснатата

— Как ти го представиха? — попита тя.

— Като човек, който е загубил паметта си.

— Как го нарекоха?

— Дънкан — отвърна Саймън.

— Защо?

— Защото е тъмен и е воин. Поне така ми обясни Ерик.

— А обясни ли ти как Дънкан е загубил паметта си?

— Не — поклати глава Саймън. — Каза, че го намерил при някаква буря — безчувствен и гол, като изключим кехлибарения талисман, който му даде ти.

Мег се обърна към светлокосия рицар.

— Свен?

— Не узнах нищо повече от това, което е узнал Саймън.

— Талисманът е спасил живота му — каза Саймън.

— Как така? — попита Доминик.

— Ерик е очаквал появата на Дънкан от Максуел или на неговите рицари. Всеки друг непознат, заловен в земите му, би бил обесен веднага като шпионин или разбойник. Но един непознат с кехлибарен талисман е нещо друго.

— Отнесли са Дънкан при Амбър Недокосваната — промълви Мег.

Саймън я изгледа с любопитство, питайки се как е разбрала.

— Точно така — тихо каза Свен. — Говори се, че всичко, що е кехлибар, й принадлежи.

— Да — кимна тя.

Сетне впери безмълвно поглед пред себе си, в незнайната далечина, достъпна само за друидските очи.

— Ти си знаела, малка соколице? — нежно попита Доминик. — Затова ли даде талисмана на Дънкан?

— Сънувах кехлибар — отговори Мег. — И сънувах, че Дънкан го грози голяма опасност.

Доминик се усмихна.

— Това за опасността го знаех и аз, при това без да го сънувам. Затова изпратих Дънкан в Стоун Ринг. Само един могъщ воин би могъл да превземе крепост в Спорните земи.

— И само един богат рицар може да наеме достатъчно бойци, за да брани тази крепост — допълни Саймън.

— Да — съгласи се Доминик. — Нали затова крал Хенри повели Дънкан да се ожени за дъщерята на Шарл, барон Дегер.

— Не разчитай на този брак — каза мрачно Саймън.

— Защо?

— Хората в Сий Хоум вече правеха залози след колко време Амбър ще се омъжи за Дънкан Безименния, единствения мъж, когото можела да докосва с наслада.

— Проклятие! — изръмжа Доминик. — Дънкан трябва да се е побъркал. От три дни лейди Ариана е вече тук!

Думите му изненадаха Саймън.

— Не забелязах на двора непознати мъже или слуги.

— Тя дойде сама, като не броим камериерката й и тримата рицари, изпратени да охраняват зестрата й по пътя — каза Мег.

— Рицарите си заминаха веднага щом се увериха, че зестрата е прибрана на сигурно място в крепостта — допълни Доминик.

— Не бих очаквал от един велик барон да се отнесе така дори с хрътките си — промърмори Саймън, — камо ли с единствената си дъщеря.

— Баронът много се вбеси, когато разбра, че трябва да омъжи дъщеря си за саксонец — каза с равен глас Доминнк.

— Тогава навярно ще се зарадва да си я получи обратно.

— Ако Дънкан отхвърли Ариана, няма да разполага със средства да издържа рицарите, които са му нужни, за да брани Стоун Ринг — каза все така безстрастно Доминик. — А аз, заедно със своя непокорен васал, ще трябва да понеса недоволството на двама крале — на Англия и на Нормандия.

— И всичко това — тихо се намеси Мег — точно сега, когато последните рицари, изпратени от теб с Дънкан, още се влачат пешком към Блакторн, оплаквайки се, че някакъв гръм от ясно небе е накарал конете им да пощуреят и да се разбягат.

— Напълно ли си сигурен — обърна се Доминик към брат си, — че Дънкан не е престъпил клетвата, която ми даде, и не е предпочел да служи на Ерик?

— Никога! — възкликна Мег, преди който и да е друг да успее да каже нещо.

— Първоначално и аз се опасявах, че е така — отвърна спокойно Саймън. — Това щеше да обясни много неща.

— Е?

— Много бързо обаче се уверих, че не става въпрос за обикновено предателство. Ако беше така, Дънкан щеше да ме издаде пред Ерик.

Свен кимна в знак на съгласие.

— И сега Саймън щеше да е мъртъв.

— Затова си решил, че Дънкан е омагьосан — намеси се Мег — и че наистина не те е познат.

— Да. Какво друго обяснение би могло да има?

— Понякога — каза тя, — когато човек бъде ритнат в главата от кон или пък ударен с боен чук… ако такъв човек изобщо оцелее, се случва да загуби паметта си за известно време.

— За колко? — рязко попита Доминик.

— Понякога за дни. Понякога за месеци. Понякога… завинаги.

Свен се прекръсти и промърмори:

— Вие казвате на това злополука. Аз пък казвам, че е самият Сатана, който има повече лица и от мен самия.

— Нима? — невинно попита Саймън. — Поразително.

Доминик пренебрегна и двамата и погледна своята съпруга.

— Какво казваш ти, друидска лечителко? — попита той.

— Не мога да знам дали е било злополука или магия, докато не видя Дънкан.