— Когато двамата с Дънкан се бихме… — поде Саймън.
— Били сте се? — ужасено възкликна Мег. — Защо?
— Сър Ерик искаше да узнае способностите на двамата си нови воини — сухо отвърна Саймън. — Затова двамата с Дънкан се изправихме един срещу друг, за да му покажем, че умеем да въртим меча.
Усмивката на Доминик бе тънка като острие на кама.
— Ще ми се да съм бил там, за да видя това — каза той. — Твоята бързина срещу неговата сила.
В черните очи на Саймън заискри смях и задоволство — очи на воин, който обича да изпитва уменията си в такива двубои.
— Все едно че се биех с теб — призна той. — Но не се оплаквам от синините, защото в замяна на тях се уверих, че Дънкан не е изменил на клетвата си за вярност към теб.
— Как така?
— Когато произнесох думата „Блакторн“, Дънкан се олюля като ударен. За миг мракът в очите му се разсея и той почти ме позна.
— Какво стана после? — нетърпеливо попита Мег.
— Проснах го по гръб на земята. Сетне го попитах дали това, което бе казал Ерик за паметта му, е вярно.
— И?
— Дънкан каза, че е вярно.
— И ти му повярва?
— Да. Той не си спомня нищо. Проклетата вещица е откраднала душата му.
Неприкритата ненавист в гласа му накара Мег да потръпне. Знаеше, че малцина са способни на омразата, която изпитваше Саймън към магьосниците и вещиците.
Но нямаше представа откъде идва тази омраза.
— Вече знаех всичко, което ми трябваше — завърши разказа си Саймън. — Поднесох извиненията си на Ерик, намерих Свен и двамата препуснахме обратно към Блакторн с цялата бързина, на която са способни конете ни.
Доминик замислено прокара пръсти по хладното сребро на Друидския вълк. Сетне се обърна и се взря в двамата мъже с очи, чиято ледена бистрота беше досущ като тази на древната тока.
— Вървете да си починете — каза той. — Когато сте готови, тръгвате с мен за Спорните земи.
— Какво ще успеете да постигнете само тримата? — попита Мег. — Крепостта Стоун Ринг може да се отбранява с месеци срещу толкова малоброен противник.
— Ако взема повече воини, ще застраша сигурността на Блакторн — заяви решително Доминик.
После обаче се усмихна на своята огненокоса съпруга и изражението му се смекчи. Палецът му докосна долната й устна в нежна, любяща милувка.
— Освен това — добави той, — не си ли спомняш какво съм те учил? Кой е най-добрият начин да се превземе една добре отбранявана крепост?
— Предателството — промълви Мег. — Отвътре.
— Точно така.
— Какво смяташ да правиш? — попита тя.
— Те някак си са успели да откраднат Дънкан от нас. Ние ще си го откраднем обратно.
— Как? — намеси се Саймън.
— С мрежа — лаконично отвърна Доминик.
— А после?
— Ще обясним на Дънкан кой е всъщност — каза Доминик. — После ще го изпратим обратно в Стоун Ринг. Той ще ни отвори портите на крепостта.
Свен се засмя полугласно. Саймън също се усмихна.
— Точно в твой стил, братко. Дръзко, но безкръвно.
— Не виждам смисъл да избивам добри люде, когато разполагам с по-добри възможности — сви рамене Доминик.
— Най-добре да се залавяме с тази предателска работа — каза Мег. — Колкото по-скоро успеем да…
— Ние? — прекъсна я Доминик.
— Да, съпруже. Ние.
И веселието, и нежността се изпариха светкавично от лицето му.
— Не — заяви решително той. — Ти носиш в утробата си бъдещето на Блакторн. Ще останеш тук.
Мег вирна брадичка.
— До раждането на наследника ти има още много месеци — каза тя. — Мога да яздя не по-зле от който и да било твой рицар. Не съм някоя изнежена дамичка, която, ако й падне обувката, не може да се наведе да си я вземе.
Гласът и изражението й бяха решителни досущ като тези на съпруга й.
— Не — каза Доминик.
Саймън го погледна, изруга мислено и стори това, което малцина биха се осмелили да сторят в лицето на един толкова ядосан Доминик — изкашля се, за да привлече вниманието на брат си.
И гнева му.
— Какво? — изръмжа Доминик.
— Ако Дънкан е ранен, Мег може да го излекува. Ако е омагьосан… — Саймън сви рамене. — Онова, което е направила една вещица, друга вещица би могла да развали.
— И без това се канехме да се местим за няколко седмици в Карлайл — спокойно каза Мег. — Спорните земи са само на няколко дни път от Карлайл, и то при спокойна езда.
Доминик продължаваше да стои безмълвен и страховит като обнажен меч. Накрая вдигна ръка и улови брадичката на съпругата си.
— Ако такава е волята на бог, бих понесъл да загубя бебето — тихо каза той. — Но теб — не. Ти си моето сърце.
Мег извърна глава и целуна покритата с белези ръка, която я държеше тъй нежно.