— Не съм сънувала друидски сънища за смърт — промълви тя, — а всяка раздяла с теб е за мен като смърт. Вземи ме с вас. Позволи ми да направя това, което съм родена да правя.
— Да лекуваш?
— Да.
Настъпи продължително мълчание. После Доминик погали съпругата си, пусна я и се обърна към Свен.
— Нареди на слугите на зазоряване конете да са готови.
— Колко коня, господарю?
Доминик се поколеба, погледна нетрепващите друидски очи на Мег и разбра, че трябва да се предаде, независимо дали това му харесваше или не.
— Четири.
16
Мъждукането на една угасваща свещ зад пищните драперии на леглото стресна Дънкан в неспокойния му сън.
Опасност!
Той посегна към левия си хълбок за меча, както правеше често в дванадесетте дни, изминали от сватбата му. И чак тогава осъзна, че е полузаспал и напълно гол.
Макар да си повтаряше, че всичко е било само сън, Дънкан се измъкна от леглото и започна да пали свещ след свещ. Едва когато в стаята не остана ни едно сенчесто ъгълче, в което биха могли да се спотайват врагове, той легна в леглото тъй тихо, както бе станат.
— Дънкан?
Дънкан се стресна отново и се обърна наляво, откъдето бе дошъл този тих глас, който му бе едновременно познат и странно чужд. Една мисъл пробяга като черна мълния през мрачните сенки на съзнанието му.
Тя не е част от моето минало.
Опасност!
Обграден съм от врагове.
Опасност!
Ала по-пресните му спомени отхвърляха с презрение предупрежденията на тази тъмна част от неговото съзнание. Не опасност, а буйна страст бе открил той в Стоун Ринг.
Полудявам ли?
А може би умирам, разкъсан между мрачните сенки и кехлибарената светлина, които се борят за душата ми?
Единственият отговор на тези въпроси бе дълбоката, натежала от противоречия тишина в него.
Случайни фрагменти от забравеното минало се въртяха в главата му като калейдоскоп — имена без лица, места без имена, лица без места. Беше като платно, което невидими ръце едновременно тъчаха и разплитаха, чиито нишки непрекъснато се късаха и губеха.
Понякога — това бяха най-тежките мигове — сенките се отдръпваха от паметта му. И тогава Дънкан разбираше що е отчаяние: черен лед, който смразява всичко.
Той се страхуваше от завръщането на паметта си.
Какво става с мен? По дяволите, защо се боя от това, за което копнея?!
Дънкан въздъхна тежко и стисна главата си с две ръце.
Нежни, топли пръсти погалиха неговите.
— Мой тъмен воине — прошепна Амбър. — Успокой се.
Дънкан не издаде и звук.
Горещи сълзи опариха страните на Амбър. Беше почувствала неговата болка.
И страха му.
И тя като него усещаше бавното оздравяване на паметта му. Виждаше лица там, където доскоро имаше само сенки, чуваше имена там, където доскоро бе тишина, долавяше как совалката на времето снове неуморно. Платното бе още в началото си, шарките по него още не личаха, но и това щеше да стане. Сигурна бе в това.
И тогава Амбър щеше да разбере какво означава гневът на един горд воин, победен с хитрост, а не в открит бой.
Още е прекалено рано. Дънкан е с мен от твърде малко време. Две седмици, преди да се оженят, и по-малко от две седмици след това. Твърде малко време, за да се научи да ме обича.
Божичко, ужасно малко.
Само любовта може да прости такава измама. Ако Дънкан си спомни всичко прекалено рано, никога няма да ми прости.
Никога няма да ме обикне.
И смъртта със сигурност ще долети.
Дали бе произнесла с устни името на Дънкан или го бе призовала само със сърцето си, Амбър не знаеше. Знаеше само, че в следващия миг двамата бяха прегърнати, вкопчени един в друг толкова силно, че не й остана дъх.
— Безценна Амбър — каза с предрезнял глас той. — Какво бих правил без теб?
Нови сълзи опариха очите й, задушиха гърлото й.
— Щеше да си по-добре, отколкото бих била аз без теб — прошепна тя. — Ти си сърцето в гърдите ми.
Дънкан почувства горещия порой на сълзите й и разхлаби леко прегръдката си.
— Не плачи — каза той. — Беше само един лош сън, няма от какво да се тревожиш.
Амбър знаеше с увереността на Посветена колко малко прилича на сън онова, което ставаше в съзнанието му, и знаеше, че Дънкан го знае не по-зле от нея.
Но си даде вид, че приема тази изречена от загриженост лъжа. Подобно на Дънкан тя нямаше никакво желание да дири сред разпокъсаните, преплетени нишки на паметта му истината, от която се боеше повече, отколкото от смъртта.