— Да — прошепна Дънкан. — Искам да почувствам огъня в теб. Екстазът изригна в нея внезапно. Тялото й затрепери, силен вик се изтръгна от гърдите й. Един мощен, рязък тласък на Дънкан разтърси и двама им с пулсиращите тръпки на неговото освобождаване. Върховната наслада в него се предаде на Амбър, сля се с нейната в страховит ураган от огнена възбуда. Той продължи да люлее хълбоци, докато не я чу да крещи името му, разтърсена от нов екстаз.
Тогава Дънкан я прегърна и я притисна към гърдите си. Едва когато и двамата отново задишаха спокойно, той се надигна, за да я сложи по гръб и да се намести между бедрата й. Сетне я целуна продължително и страстно.
— С всеки следващ път ми доставяш все по-голяма наслада.
— Ти също — промълви Амбър. — Вече започвам да се плаша.
— Защо?
— По-голяма наслада от тази — прошепна тя — ще ме убие.
— А аз ще те съживя отново.
— Невъзможно е.
— Не. Неизбежно е.
— Не можем — прошепна Амбър, разбрала намеренията му. — Нали?
— Трябва. Ще го направим. Гледай ме — така, както аз гледах теб. Виж колко силно копнея за теб.
И Дънкан бавно се плъзна надолу по тялото й, като не спираше да я гали с устни и с думи.
— Отведи ме там, където няма сенки, а само огън — мълвеше той. — Дай ми цветето, което всеки път цъфти все по-красиво.
Амбър бе безпомощна срещу болезненото му желание. Дънкан също. То бе страст, по-силна от всичко, което бе изпитвал. Беше чувство, чието име той не знаеше, защото никога не бе и подозирал, че съществува.
Беше жажда сред сладка вода, нужда сред изобилие, глад сред пиршество.
Той не можеше да стигне до нея.
Сълзи изпълниха очите на Амбър, преляха по лицето й. Никога не бе мислила, че някой може да копнее така за нея, да я обсипва с целувки и нежни ласки, да облива с топлия си дъх гърдите й, корема, бедрата.
Тогава устните на Дънкан намериха горящата сърцевина на нейната страст и жадно се впиха в нея. Неочакваната ласка я прониза като мълния, изтръгна от гърдите й силен вик.
— Безценна Амбър — прошепна Дънкан, разтърсен от прилив на огнена възбуда, — кълна се, че чувствам как страстта те пронизва като мълния.
Зъбите му захапаха внимателно нежната пъпка. Езикът му започна да я гали бавно и всяка нова ласка караше Амбър да стене и да крещи името му. Накрая тя вече не можеше да произнесе дори тази едничка дума, защото бе останала без дъх, разпадаше се на парченца, гореше, умираше, погълната от екстаз, който нямаше ни начало, ни край.
Тогава Дънкан се сля с нея и двамата запламтяха заедно. Там, където нямаше мрачни сенки, само огън.
Амбър надникна в големия салон. Вътре имаше много слуги, ратаи и селяни. Ако се съдеше по израженията им обаче, само неколцина от тях все още чакаха да бъдат изслушани от своя сенешал.
— Свършихте ли, милорд? — попита тя.
Беше оставила Дънкан, за да преведе един особено труден откъс от ръкописа, който трябваше да даде на Касандра след завръщането й от север. Но веднага щом приключи с превода, побърза да подири съпруга си.
Когато не беше с него, Амбър бе неспокойна, сякаш се боеше, че някой може да й го отнеме.
— Ела, седни до мен — протегна ръка Дънкан. — Съвсем скоро ще свърша.
В мига, в който се докоснаха, тя почувства как напрежението и в двама им отслабва. В момента сенките в паметта му се бяха стаили. Той се бе съсредоточил изцяло върху настоящето и върху задълженията си на сенешал на Ерик.
Седнал на издигнатия в средата на салона подиум, Дънкан изслушваше споровете между подчинените си, разрешаваше ги, сетне изслушваше следващите. Докато правеше това, той галеше ръката на Амбър, припомняйки и на себе си, и на нея насладата и блаженството, в които се бяха потопили в часовете преди зазоряване, когато сплетените им тела бяха надвили спомените, дебнещи Дънкан като глутница вълци.
— Струваш ми се доста отегчен — прошепна Амбър.
— Вече стигам до извода, че всички прасета би трябвало да бъдат изклани — измърмори Дънкан, когато следващите двама васали пристъпиха към него.
Амбър видя просителите и се подсмихна.
— Сигурно Етелрод пак е оставил прасето му да опустоши градината на вдовицата Мери — каза тя.
— Често ли се случва?
— Толкова често, колкото Етелрод и вдовицата се въргалят в постелята й.
Дънкан я изгледа косо.
— Разбираш ли, прасето е много привързано към Етелрод — обясни Амбър тихо, за да я чуе само той.
— Не, не разбирам — прошепна той.
— Прасето следва Етелрод по петите като вярна хрътка.
Белите зъби на Дънкан пробляснаха под мустаците.