— Започвам да схващам — каза той. — Има ли Етелрод оградено място, което да е достатъчно здраво, за да държи прасето си в него?
— Не. И не може да си позволи да си направи. Той е само един беден крепостен селянин.
— Не искат ли да се оженят?
— Вдовицата е свободна селянка. Оженят ли се, децата им ще бъдат крепостни.
Сбърчил вежди, Дънкан погледна замислено двамината, които стояха плахо пред своя нов сенешал.
— Малко крепостни ли има Ерик? — попита съвсем тихо той.
— Не. Той е строг, но добър господар — отвърна Амбър. — Никой не бяга от служба при него.
— Верен васал ли е Етелрод?
— Да. Никога не е мързелувал или хитрувал.
— Какво мислят за него хората от крепостта? — продължи да пита Дънкан.
— Щом имат проблем, първо споделят с него и чак тогава — със свещеника или господаря на крепостта.
Без да пуска ръката на Амбър, Дънкан се обърна към мъжа и жената пред себе си.
— Вдовице Мери — каза той, — като изключим това, че Етелрод е крепостен селянин, има ли нещо друго, което те спира да се омъжиш за него?
Въпросът му така стресна жената, че трябваше да минат няколко мига, преди да отговори.
— Не, господарю. Той е усърден работник и е добър към по-слабите. Обаче…
— Обаче? — насърчи я Дънкан. — Говори, жено.
— Туй неговото прасе няма да ми припари в къщата. Освен ако не е набучено на шиш!
Васалите, които бяха останали в салона, за да гледат как работи новият им сенешал, избухнаха в смях. Двубоят между вдовицата и прасето предизвикваше много шеги и забавление в крепостта.
Дънкан се усмихна и насочи лешниковия си взор към селянина, който стоеше смутено насред салона. Възлестите му ръце мачкаха неспокойно шапката, а обутите в чифт протрити обувки крака бяха плоски като дъно на каруца.
— Етелрод, имаш ли нещо против да вземеш вдовицата за своя съпруга? — попита го Дънкан.
Ярка червенина плъзна по брадясалите бузи на мъжа чак до набразденото от бръчки чело.
— Не, ссър — заекна той. — Тя е добра жена.
— Тогава разрешението на проблема с прасето е ясно — заяви Дънкан. — В деня, в който се ожениш за вдовицата Мери, ставаш свободен селянин.
Етелрод бе толкова слисан, че успя само да отвори уста и пак да я затвори.
— Като сватбен подарък от сър Ерик — продължи Дънкан — ще получиш достатъчно дърва, за да построиш здрава кочина.
Хор от одобрителни викове, смях и поздравления огласи големия салон. За по-малко от две седмици васалите бяха одобрили напълно сенешала на крепостта.
Преди още гълчавата да стихне, Дънкан се изправи заедно с Амбър.
— Ела да пояздим заедно — каза той. — Твоите разкази за крепостта и васалите в нея са ми не само полезни, но и много приятни.
— Къде ще отидем този път?
— Там, където ходим всеки ден — отвърна Дънкан, кимайки на васалите, които им правеха път.
— На юг през селцето Уайлд Роуз, през нивите и през гората — усмихна се Амбър. — Това е любимият ми маршрут за езда. Бълбукането на потока Уайлд Роуз е като звънлив смях.
Само два коня чакаха в двора. В Стоун Ринг бяха останали толкова малко годни да се бият мъже, че Дънкан не искаше да ги натоварва излишно. Двамата с Амбър не се нуждаеха от ескорт. Откак Ерик бе обесил пилигрима, край крепостта нямаше и следа от разбойници.
Дънкан вдигна Амбър на коня й, сетне яхна своя и както обикновено провери дали мечът и чукът са на мястото си — движение, което бе за него естествено като самото дишане.
Двата коня изтрополиха през двора и по здравите греди на подвижния мост и продължиха на юг. По време на ездата Амбър отговаряше на многобройните въпроси на съпруга си за всичко наоколо: чия е тази или онази нива и добре ли се обработва, кой е свободен и кой — крепостен селянин, кой е болен и кой — здрав.
— Струва ми се, че яздим по този път не за да чуеш потока — каза Амбър, когато най-после навлязоха в гората.
— Яздим по него, за да ми помогнеш да опозная крепостта.
— А хълмът Хок Хил, който се издига недалеч оттук, предлага много добра гледка към земите й.
Дънкан кимна.
— Ерик не сбърка. От теб ще стане добър сенешал — отбеляза тя.
— Бих бил много по-полезен на Ерик като воин.
— Той не се съмнява във воинските ти умения.
— Тогава защо не ме взе в Уинтърланс, където от викинги човек нямало къде игла да хвърли, ако се вярва на слуховете? — ядосано възкликна той.
— Ти си по-полезен за него тук. Ето, миналата събота един от братовчедите му е идвал да души наоколо и да разпитва васалите.
Дънкан изръмжа.
— Сега братовчедите на Ерик вече знаят — продължи Амбър, — че Стоун Ринг има нов сенешал, когото васалите почитат много.