Дънкан мълчеше. Амбър се извърна към него и видя, че той се оглежда наоколо с присвити очи, сякаш диреше нещо. А ръката му бе стиснала дръжката на меча.
— Дънкан? Какво има?
Дънкан се сепна и я погледна. Сърцето й спря, сетне заби като обезумяло.
За миг той не знаеше коя съм.
Той сведе очи към полуизвадения си меч, после погледна през рамо. Зад тях, разперени като огромно ветрило около мястото, където коларският път навлизаше в гората, нивите на Стоун Ринг се тъмнееха под ясното небе.
Отвъд нивите се виждаха високите зъбери и облаците, налягали лениво по тях като ханъми в харем, очакващи своя господар, за да му доставят наслада. А над всичко това се издигаше слънцето, чиято златна светлина се спускаше от небето като целебен благослов.
Дънкан се обърна и погледна напред. Господарската гора все още носеше есенната си премяна от жълти, червени и оранжеви листа. Замръзнали треви и мъхове се бяха вкопчили отчаяно в камъните и падналите клони. Под копитата на конете шумоляха листа, изсъхнали през последните три ветровити дни, в които не беше валяло.
Видяла, че Дънкан не възнамерява да отговори на въпроса й, Амбър се надигна на стремената и се наведе към него. Треперейки едва забележимо, пръстите й се сключиха около китката на ръката, която стискаше меча.
Не почувства нищо при допира до него — нищо, освен яростната битка в главата му.
— Познаваш ли ме? — попита напрегнато тя.
Дънкан я погледна изненадано и се засмя. Сетне взе ръката й и я целуна.
— Познавам те добре като собственото си сърце — каза той.
— Но преди малко ти ме погледна така, сякаш ме виждаше за пръв път!
Смехът в очите на Дънкан се стопи и в тях останаха само сенките, които го измъчваха неумолимо.
— Преди малко — каза той — бях изгубен в мрачни сенки.
Амбър въздъхна наскърбено.
— Част от мен непрекъснато крещи, че съм в опасност — добави мрачно Дънкан. — Другата постоянно й се присмива. Чувствам се като къс месо, ръфан от два вълка.
Той сплете пръсти с нейните. Двамата продължиха да яздят напред един до друг — бавно, почти без да разговарят, оставяйки ярките цветове на есента да разпръснат всички сенки.
Все още яздеха ръка за ръка, когато над главите им изневиделица се спусна тежка мрежа и оплете Шотландския чук.
17
Дънкан тутакси се опита да освободи дясната си ръка, ала успя само да се оплете още по-здраво в мрежата. Амбър изкрещя „Дънкан!“, измъкна камата си и се наведе към него.
Преди обаче да успее да разсече здравите въжета, от гората изскочи някакъв мъж и я сграбчи за китката. Омразата, която се изля в нея при този допир, бе по-болезнена от всичко, което бе изпитвала някога. Тя нададе ужасяващ вик, строполи се на земята и не помръдна повече, дори когато Дънкан изкрещя името й.
Дънкан обезумя.
Пръстите му разкъсаха дебелата мрежа като да беше от слама.
— Сега! — извика мъжът.
Други двама мъже изникнаха от храсталака. Единият сграбчи левия крак на Дънкан и го дръпна рязко нагоре. Дънкан загуби равновесие и се озова на земята.
И тримата мъже се хвърлиха върху жертвата си, опитвайки се да я усмирят. Но въпреки че единият от тях бе едър колкото Дънкан, а и останалите не му отстъпваха с много, Дънкан се съпротивляваше с исполинска сила.
— Саймън, хвани другата му ръка! — изрева Доминик.
— Опитвам се! — процеди през зъби Саймън.
— Проклятие! — изруга Свен. — Силен е като бик.
— Дънкан! — извика Мег. — Дънкан! Нищо няма да ти сторим! Не ни ли помниш?
Дънкан се поколеба за миг, объркан от този забравен глас, разпънат между минато и настояще.
Точно от този миг се нуждаеше Доминик. Палците му се забиха яростно от двете страни на шията на Дънкан. Шотландския чук потръпна, сетне отпусна ръце.
Когато Доминик свали ръце от него, той вече лежеше напълно безчувствен — като Амбър. Свен освободи ръцете и краката му от мрежата и ги завърза здраво.
— Готово — каза той. — И бяла мечка не би могла да разкъса тези върви.
— Хвани го за краката — нареди Доминик на брат си. — И помни: задаваме му въпроси, но не даваме никакви отговори. Казваме само, че сме приятели и че е бил омагьосан.
Саймън се наведе и хвана Дънкан за краката.
— Продължавам да смятам — измърмори той, — че целият този театър е излишен. Трябва просто да му кажем всичко и толкоз.
— Да, но Мег казва, че не бива, а тя е лечителката, не ти.
— По дяволите — изсумтя Саймън.
— Именно — съгласи се Доминик.
С общи усилия двамата преметнаха Дънкан по корем върху седлото на коня му. Сетне поеха заедно с коня напред и скоро се скриха между дърведата. Свен се наведе, вдигна Амбър на ръце и ги последва.