Мег улови юздите на останалия без ездачката си кон и го поведе към тайния лагер, който Доминик бе направил набързо, докато изчакваше подходящия момент да залови Дънкан. Всяко нейно движение бе съпроводено от сладкия звън на малките златни звънчета.
Докато Свен завързваше конете, Мег отиде при Дънкан, който лежеше напълно неподвижен на земята, и коленичи до него. Доминик веднага се приближи до нея.
Само Саймън забеляза, че ръката на брат му стиска дръжката на меча.
Мег постави длан на гърдите на Дънкан. Сърцето му биеше спокойно. Кожата му бе топла, дишането — равномерно. Тя въздъхна облекчено и отдръпна ръка.
— Това беше подъл сарацински номер, съпруже.
— Но е за предпочитане пред удар с опакото на брадва — каза невъзмутимо Доминик. — Дънкан просто е зашеметен, нищо повече.
— По врата му ще останат синини.
— Има късмет, че все още разполага с безценния си врат — изръмжа той.
Мег не се и опита да спори. Това беше самата истина.
— Не познавам друг лорд — обади се Саймън, — който не би обесил Дънкан като предател, без изобщо да се церемони.
Мег се изправи под приглушения напев на звънчетата й погали бузата на съпруга си.
— Знам — гордо каза тя. — Затова ти си Друидския вълк. Ти си достатъчно силен да не убиваш.
Доминик се усмихна и покри с длан ръката й.
— По-добре се погрижете за вещицата — подвикна Свен, като метна едно одеяло върху Амбър. — Тя е бяла и студена като скреж.
Мег изтича до Амбър, коленичи и я докосна. Кожата на Амбър наистина беше студена. Дишането й бе накъсано и твърде слабо. Сърцето й пък биеше прекалено бързо.
Мег се намръщи и се обърна към Саймън.
— Какво й стори? — попита тя.
— Хванах я за китката.
— Възможно ли е да си й счупил костта?
— Не, макар че нямаше да плача, ако бях — отвърна Саймън. — Проклетата вещица заслужава много повече заради това, което причини на Дънкан.
— Аз видях всичко, господарке — намеси се Свен. — Той почти не я докосна, а тя изпищя като душа, която за пръв път пристъпва през портите на ада.
Мег наклони глава на една страна, сякаш се вслушваше в някакъв далечен глас.
— Съвпада — каза замислено тя, като отметна края на одеялото. Китките на Амбър бяха завързани здраво.
— Казват, че всяко докосване й причинява болка — добави Свен.
— Да — кимна Мег.
Пръстите й докоснаха леко китката на Амбър. Нямаше никакви синини, никакви подутини. По тялото й не личаха и никакви други наранявания.
И въпреки това Амбър лежеше безжизнена, със студена кожа, с твърде ускорен пулс и твърде слабо дишане.
След като я загърна добре с пелерината и одеялото, Мег се изправи и отиде отново да види как е Дънкан. Понечи да коленичи до него, но Доминик я хвана за ръката и я дръпна зад широкоплещестия си гръб.
Така Мег вече беше далеч извън обсега на Дънкан. Дори да бе развързан, той нямаше как да я сграбчи.
— Остави го — каза Доминик. — Това все едно не е Дънкан. Не ни познава.
— Мен ме позна — настоя Мег.
— Нима? — измърмори Саймън. — Не беше ли просто изненадан, че чува женски глас?
— Питай него — рязко отвърна Доминик. — Той вече само се преструва на припаднал.
Погледът му не се отделяше от рицаря, който някога бе дал обет за вярност към него… рицарят, който сега го гледаше с очите, на човек, почти обезумял от омраза.
— Какво направихте на Амбър? — изръмжа Дънкан.
— Нищо, просто я свалихме от коня й — отговори Доминик.
— Докоснал си я?!
Доминик сви рамене.
— Аз? Не. Саймън я докосна. Съвсем нежно, като се имат предвид обстоятелствата.
— Искам да я видя!
— Не — решително заяви Доминик. — Мисля, че вече си гледал предостатъчно своята любовница.
— Тя ми е съпруга!
Доминик се вцепени.
— Наистина ли? Откога?
— От дванадесет дни.
Дънкан напрегна всичките си мускули в опит да се освободи от стягащите го въжета. Тялото му се обля в пот.
Привидно спокоен, Доминик го изчака да се убеди, че е завързан здраво.
— Трябва да бъда до Амбър — задъхано каза Дънкан. — Тя не е като другите хора. Да я докосне непознат е все едно да я прониже меч. Преднамерено или не, вие сте я наранили тежко. Пусни ме да ида при нея.
Доминик усети, че Мег се опитва да се измъкне иззад гърба му, и пристъпи встрани, за да я задържи извън полезрението на Дънкан.
При тази малка стъпка слънчевите лъчи го осветиха напълно. Той свали бойния си шлем и сведе поглед към Дънкан. Ярката светлина засилваше още повече контраста между черната му коса и кристалните му сиви очи.
На фона на черното наметало очите на Друидския вълк блестяха като живи, пропити с древна мъдрост.