— Познаваш ли ме? — попита Доминик.
Яростно изръмжаване бе единственият отговор на Дънкан.
— Направили са ти магия — каза Доминик. — Ние сме твои приятели, а ти не ни помниш.
Тръпка разтресе тялото на Дънкан.
— Не е вярно. Просто бях болен — каза дрезгаво той.
— Спомняш ли си нещо от времето преди да дойдеш в Спорните земи?
— Не.
— Познаваш ли този мъж? — попита Доминик, като посочи Свен.
Дънкан погледна светлокосия рицар. Лицето му се изопна от усилието да разкъса сенките и да се добере до истината под тях.
— Аз… — Гласът му премина в дрезгав шепот. — Аз нямам памет.
— Познаваш ли тази жена?
Доминик отстъпи встрани, оставяйки Мег сама под ярката слънчева светлина. Хлабаво сплетените й коси пламтяха като огън. Необикновените й очи грееха с наситения, блестящ зелен цвят, даден от бог единствено на друидските жени.
От устните на Дънкан се отрони сподавено възклицание.
— Не ме ли позна, Дънкан? — нежно попита Мег. — Някога двамата с теб ловяхме пеперуди.
Измъчена гримаса сгърчи лицето на Дънкан. Спомени затрепкаха като лунно отражение в неспокойни води.
— Ти ме научи да яздя — продължи Мег с тих, напрегнат глас, — да ловувам и да примамвам соколи. Когато бях на девет бяхме сгодени.
Няколко парченца от паметта му внезапно се сляха в спомен — едно лице, едно име. Детство, пропито със звънлив момичешки смях.
— Меги? — прошепна той. Усмивка озари лицето на Мег.
— Да, Дънкан. Меги. От всички в Блакторн само ти ме наричаш така.
Думата „Блакторн“ накара сенките в паметта на Дънкан да кипнат. Той се извърна и погледна Саймън.
— Ти спомена Блакторн, когато се бихме.
— Да. Така успях да те победя — каза Саймън.
— Блакторн…
Нова тръпка разтърси силното тяло на Дънкан. Нови фрагменти от спомен се сбраха ведно.
— Лорд Джон — неуверено промълви той, като отново погледна Мег. — Той… той ми е баща?
— Да — кимна тя. — Въпреки че не е бил женен за майка ти.
От гърдите на Дънкан се изтръгна неразбираем звук.
— Спомням си го.
— Джон ли?
— Не. Това, че съм копеле. — Дънкан затвори очи. — Меги, в името на всичко свято, пусни ме при Амбър.
Отчаяната молба в гласа му стегна болезнено гърлото на Мег.
— Дръж извадена кама до шията му, ако трябва — каза тя на Доминик, — но ми позволи да го погледна в очите.
Без да каже и дума, Доминик извади бойната си кама, коленичи и опря острието до шията на Дънкан.
— Не мърдай — спокойно каза той. — Ценя те, но съпругата си ценя повече от всичко.
Дънкан дори не го погледна. Цялото му внимание бе съсредоточено върху друидката, която коленичи до него, съпроводена от тих, напевен звън. Две очи с цвета на буйна пролетна зеленина се взряха в собствените му очи, видяха това, което може да види само една друидска жена.
Възцари се продължително мълчание, нарушавано единствено от вятъра, който късаше ярките есенни листа от клоните на дърветата.
— Пусни Дънкан да отиде при нея — каза накрая Мег.
— Не! — извика Саймън. Очите му горяха от ярост. — Дънкан беше мой приятел, а тази проклета вещица му е взела ума!
Мег се изправи грациозно и отиде до своя девер. Светлата му коса блестеше като злато под слънчевите лъчи, но очите му бяха два къса от безлунна нощ.
— Дънкан не е омагьосан — каза тя.
Саймън се взря в бездънните й друидски очи. Сетне отмести поглед към момичето, което лежеше неподвижно под одеялото.
— Как можеш да твърдиш подобно нещо? Вещицата му е отнела паметта — гневно възкликна той. — Ясно е като бял ден!
— Ако Дънкан бе жертва на черна магия, в душата му щеше да има белег, който само бог би могъл да изличи — каза Мег. — А в него няма нищо такова.
Саймън отново се вторачи в нея.
— Мислиш ли — меко попита тя, — че бих допуснала неприятел сред нас?
— Не.
— Мислиш ли, че бих изложила на опасност живота на Доминик?
— Не — каза Саймън. — Никога.
Увереността в тона му блестеше и в черните му очи. Знаеше, че Мег обича брат му така, както не бе вярвал, че е възможно жена да обича мъж.
Мег долови доверието му в нея и го докосна с признателност по бузата.
— Тогава ми повярвай — прошепна тя. — Дънкан не е омагьосан.
— Ако го казваше някой друг, не ти… — каза Саймън, като прокара пръсти през косата си.
Мег мълчеше.
Накрая той махна с ръка и се обърна.
— Сам ще донеса вещицата при него.
— Не! — извика Дънкан. — Не разбираш ли? Твоята омраза я наранява.
Саймън погледна Мег.
— Дънкан — каза тя, — нали няма да ни нападнеш, ако те развържем?
— Стига да не причинявате повече болка на Амбър — не, няма.