— Можеш ли да се качиш на седлото сама? — попита я Мег.
— Да.
— Добре. Не бихме искали да те нараним отново.
— А Дънкан за нищо на света не би ме докоснал — каза Амбър с привидно спокоен глас.
Мег кимна неохотно. От зоркия й поглед не бяха убягнали нито бледността на лицето на Амбър, нито дълбоките линии, издълбани от болката от двете страни на устата й.
— Преди се справях без чуждо докосване — промълви Амбър. — И занапред ще се справям.
— Преди не си знаела… — Гласът на Мег замря.
— Да. Знанието е моето наказание.
Мрачният й тон накара Мег да потръпне, изпълнена със състрадание.
— Съжалявам — каза тя.
— Недей. По-добре да живея недокосвана, отколкото да ме докосва Дънкан.
— Той никога не би ти посегнал — побърза да я увери Мег.
— Не му и трябва. Усещам яростта му и без да ме докосва — като черни криле, които шибат душата ми.
Мег инстинктивно протегна ръка да я погали утешително, но в последния момент си спомни, че докосването ще донесе на Амбър не успокоение, а болка. Ръката й се отпусна.
— Дънкан ще омекне — каза тя. — Никога не съм го виждала да се отнася към някого с нежността, с която се отнасяше към теб, преди да разбере, че…
— Че съм по-малко от това, което съм изглеждала на пръв поглед, а той — много повече? — попита с печална усмивка Амбър.
— Неговият гняв е като лятна буря — каза Мег. — Гръмък и страховит, но минава бързо.
— Каменистите зъбери ще се разтопят като мед и ще изтекат в морето, преди Шотландския чук да ми прости за това, че опетних честта му — поклати глава Амбър. — За такова великодушие трябва много силна любов. А Дънкан не ме обича.
Смесицата от болка и примирение в гласа й каза на Мег повече, отколкото можеше да се каже с думи.
— Знаела си какво ще стане, нали? — прошепна тя.
— Знаех, че може. Надявах се, че няма. — Амбър затвори очи. — Заложих… всичко. И загубих.
— Защо го направи?
— Дънкан дойде при мен, обгърнат в мрачни сенки…, но щом го докосна разбрах, че мракът е бил в мен, не в него.
— Не разбирам.
На устните на Амбър трепна горчива усмивка.
— Съмнявам се, че някой би могъл да разбере. Освен ако не е прокълнат с моята дарба.
Мег замълча. Застинала напълно неподвижно, тя се взираше в Амбър и виждаше нейната истина и нейната болка с друидските си очи.
— Животът ми беше нощ — простичко каза Амбър. — Дънкан бе моята зора. Как можех да позволя на Ерик да го обеси?
— Да обеси Дънкан? — възкликна ужасено Мег.
— Да.
Амбър обгърна раменете си с ръце, сякаш и бе студено, и прошепна:
— И смърт ще долети.
Хладина полази по гръбнака на Мег.
— Какво беше това?
— Предсказанието на Касандра, което се надявах да избегна.
— Какво предсказание?
Грехът на Амбър отекна като вик на сподавена болка.
— Каква глупачка съм била — мрачно каза тя. — Честитият живот е бил само примамка, смъртта е истината. По-добре да не се бях раждала.
— Какво предсказание? — попита отново Мег. Като чу резкия й тон, Доминик тутакси се озова до съпругата си.
— Какво става, малка соколице?
— Не знам. Знам само, че нещо не е наред, черни криле, които сграбчват сърцето ми.
Ехото на собствените й думи привлече вниманието на Амбър отново към Мег. Състраданието в очите на друидската лечителка бе колкото неочаквано, толкова и очевидно.
— Предсказание, направено при моето раждане — каза тя. — На мъж никога ти недей отдава и сърце, и тяло, и душа. Че тогаз живот честит може да се роди, ала и смърт ще долети.
Очите на Доминик се присвиха и заприличаха на две тънки ивици ковано сребро. Не би обърнал никакво внимание на чутото, ако собственият му брак не го бе научил, че някои предсказания са истински и смъртоносни като изваден меч.
— Ще дойде той при теб, обгърнат в мрачни сенки. Докоснеш ли го, ще познаеш живот, що любов е, но и неизбежна смърт. Затуй като слънцето, скрито в кехлибара — недокосвана и недокосваща — бъди забранена.
Когато Амбър спря да говори, се възцари пълна тишина, ненарущавана дори от вятъра. Тя се обърна и видя това, което се боеше, че ще види — Дънкан стоеше зад нея и я гледаше с ледено презрение.
— Ти дойде при мен, обгърнат в мрачни сенки — каза тя. — Мъж без име. И аз те докоснах. Ти взе сърцето и тялото ми. Най-добре да се молим душата ми все още да си е на мястото, защото инак смъртта със сигурност ще долети.
— Значи сме загубени, вещице. Твоята душа отдавна е продадена на дявола.
— Дънкан! — възкликна ужасено Мег.
— Не се оставяй мекото ти сърце да те подведе, Мега — каза Дънкан. — Зад красивото лице на тази вещица няма нищо друго, освен пъклени сметки и планове.