— Грешиш. Аз я видях.
— Аз също — горчиво отвърна той. — Виждал съм я да се навежда към мен и да ми шепти любовни слова, докато през цялото време е знаела, че ме мами жестоко.
Амбър вдигна глава и се взря в него с гордите очи на сокол.
— Никога не съм те мамила — каза решително тя.
— Ти не ми каза истинското ми име. Аз наричам това измама.
— Не знаех кой си, докато не видях смъртоносната ти ловкост с бойния чук срещу разбойниците.
Дънкан замълча.
— Но дори тогава не бях напълно сигурна — продължи Амбър. — Не всичко се връзваше. Понякога ти се държеше като Посветен, а аз знам, че Дънкан от Максуел не е такъв.
Мег погледна заинтригувано своя приятел от детинство, сякаш за пръв път виждаше някаква част от него, за чието съществуване не бе и подозирала.
— Възможно бе да има други такива воини — каза Амбър с едва доловима умолителна нотка в гласа. — Мъже, чиито имена не знам, мъже, които умеят да въртят чука със същата сила, мъже, които са Посветени.
— Знаеше ли кой съм, когато се оженихме? — попита сухо Дънкан.
Амбър изпъна снага и вирна глава.
— Да.
— Знаеше ли, че съм сгоден за друга — годеж, уговорен от истинския ми господар, Доминик льо Сабр?
— Ерик… Ерик ми каза.
— Преди да се оженим?
— Да.
— И твърдиш, че никога не си ме мамила. Явно на това ви учат вас, Посветените — как да заблудите човек така, че накрая да не остане нищо друго, освен безчестие.
Презрението в тона му шибна Амбър като камшик.
— Трябваше да се оженя за теб — отчаяно каза тя. — В противен случай щеше да бъдеш обесен!
— По-добре да ме бяха обесили, отколкото да живея с мисълта, че съм едно родено от насилие копеле, чиято дума струва по-малко и от овчи тор.
Доминик пристъпи към Дънкан и сложи ръце на широките му рамене.
— Аз не те смятам за мъж без чест — каза той. — Твоят господар цени високо и теб, и дадената от теб дума.
Дънкан застина. Сетне тялото му се разтърси от силна тръпка. Той подви коляно в знак на мълчаливо потвърждение на клетвата си за вярност към Доминик льо Сабр.
— Много си великодушен, господарю — каза с напрегнат глас.
— Надявам се и лорд Ерик да мисли така — отвърна с хладна усмивка Доминик, — когато се върне от Уинтърланс и открие, че съм завзел Стоун Ринг.
Дънкан премина с коня си по спуснатия подвижен мост и влезе в двора на Стоун Ринг. Беше сам. Силният му вик накара войниците от крепостта да дотичат начаса.
— Вървете в къщата на Амбър — нареди им Дънкан. — Има много багаж за пренасяне.
Мъжете се подчиниха и веднага излетяха в галоп през портата. Останалите бранители на крепостта бяха по-скоро момчета, отколкото мъже — валети, които мечтаеха един ден да станат рицари.
— Аз ще застана на пост при портата — каза Дънкан на Егберт и другия валет с него. — Ако някой от вас забележи нещо нередно, не викайте. Елате при мен бързо и тихо. Разбрахте ли?
— Да — отвърнаха в един глас двете момчета.
Когато те отидоха по постовете си, Дънкан бързо отиде в оръжейницата. Оръжията, останали след заминаването на Ерик, бяха в лошо състояние, но напълно достатъчни за отбрана на крепостта.
Той заключи вратата и взе ключа със себе си. После се върна при портата, за да изчака появата на Друидския вълк.
Чакаше и се опитваше да не мисли за кехлибарената вещица, разпалила в него огън, какъвто никоя друга жена не бе успявала да разпали.
„— Тялото ми те познава. Никоя друга жена не го е карала да реагира така.
— Колко пъти сме лежали заедно в тъмнината със слети, натежали от желание тела?
— Колко пъти съм те събличал, колко пъти съм целувал гърдите ти, корема ти, кадифената мекота на бедрата ти?
— Колко пъти съм разтварял бедрата ти, за да прибера своя меч в топлата ти ножница?“
Тя беше откликнала на страстта му с тъй дива страст.
Тъй измамна страст.
„— Каквото и да стане, ще те пазя с всички сили. Ние сме… свързани.“
Ехото от клетвата на Амбър прониза паметта му. С него дойде и болката от измамата — тъй силна, че цял живот нямаше да му стигне да я превъзмогне.
Аз й повярвах. Всемогъщи боже, какъв съм глупак!
Ала в същото време не преставаше да си припомня огнения си копнеж по нея, изгарящата жажда, каквато не бе и сънувал, че може да изпита някога.
„— Ти си огън в кръвта ми, в плътта ми, в душата ми. Ако те докосна пак, ще те направя своя.
— Тогава ме докосни.
— Амбър…
— Вземи ме.“
И той го бе сторил. Въпреки всичко.