Беше почти точно копие на всичко онова, което бях решил да направя. И вече действаше.
От розовата страница ме гледаше собствената ми снимка.
Само че името на компанията беше различно от онова, което бях избрал.
И името под снимката ми беше нечие друго име — на човек, за когото никога не бях чувал.
71
Мария Дяпич набра кода за влизане и влезе през портите от ковано желязо. Минаваше девет сутринта и беше малко позакъсняла заради дъщеря си. Тя веднага забеляза мъжа, който стоеше пред входната врата на номер 5 с вид на човек, който чака от известно време.
Мария прекоси павирания двор, пъшкайки от усилието на продължителния си преход пеш дотук, усложнен от тежката чанта, която влачеше навсякъде със себе си и в която бяха работните й дрехи, обуща, обяд и нещо за пиене. Потеше се обилно от жегата. Беше в отвратително настроение след поредната разправия с Даница. Кой беше този мъж? Какво искаше от нея? Дали пък не беше от някоя агенция, на която дължеше пари по някоя от кредитните си карти?
Трийсет и пет годишната сръбкиня навсякъде ходеше пеш, за да пести от билетите за автобус. Стигаше до всичките си работодатели за по-малко от час от общинското жилище в Уайтуок, което делеше със своята болшевишки настроена, четиринайсетгодишна примадона. Почти всяко пени, изкарано с тежък труд, отиваше, за да купи на Даница най-доброто в новия им живот тук, в Англия. Опитваше се да купува свястна храна, гледаше Даница да има каквито иска дрехи — поне някои от тях, де. Както и всички онези неща, които трябваше да притежава, за да бъде в крак с приятелите си — компютър, мобилен телефон, а за рождения й ден преди две седмици и айпод.
И наградата й за това беше момичето да се прибере в четири и десет тази сутрин! С размазан грим и разширени зеници.
А сега този мазен на вид мъж стоеше до вратата, без съмнение в очакване да й грабне от ръката парите, които й бяха оставени на масата. Тя го погледна предпазливо, докато ровеше в чантата си за ключовете от апартамента на Клео Мори. Беше висок, със занизана назад кестенява коса, хубав по начин, който й напомняше за някакъв киноактьор, за чието име не можеше да се сети, и облечен достатъчно добре, с бяла риза и скромна вратовръзка, сини панталони, черни обуща и тъмносиньо памучно сако, което приличаше на някаква униформа, с емблема, пришита на горния джоб.
Мария се огледа стреснато за други признаци на живот в двора и за свое облекчение видя през няколко къщи по-надолу една млада жена по шорти и горнище от ликра да изкарва от вратата планински велосипед.
Окуражена, тя вкара ключа в ключалката и го завъртя.
Мъжът пристъпи напред, стиснал карта със своята снимка. Беше ламинирана и висеше от врата му на два тънки бели шнура.
— Извинете — каза много учтиво. — Аз съм от газовата компания… ще бъде ли удобно да отчета газомера?
Тогава тя забеляза в ръцете му малка метална машинка с клавиатурен блок.
— Уговаряли ли сте се с мис Мори? — каза тя рязко и малко агресивно.
— Не. Днес отчитам в този район. Няма да ви отнема повече от няколко минути, ако ми покажете къде са броячите.
Тя се поколеба. Изглеждаше й нормален и имаше идентификация. Няколко пъти по време на работата й в различни къщи се бяха появявали хора, които да отчитат нещо. Беше нормално. Стига да имаха идентификация. Но й беше строго наредено да не пуска никого в къщата. Може би трябваше да позвъни на мис Мори и да я попита? Ама да я безпокои във важната й работа, защото някой е дошъл да отчете газта?
— Да видя пак идентификацията, моля.
Той отново й показа картата. Английският й не беше много добър, но тя видя лицето му и думата СИЙБОРД. Видя й се важна. Официална.
— Добре — каза тя.
Въпреки това остана нащрек, влезе вътре преди него и остави отворена входната врата. После закрачи право през разчупената всекидневна, качи се по няколко стъпала в кухнята, като нито за миг не го изпускаше от очи.
Парите й бяха оставени на квадратната чамова маса, притиснати с керамична купа плодове. До тях имаше бележка от Клео каква домакинска работа да свърши тази сутрин. Мария чевръсто грабна двете банкноти по двадесет лири и ги пъхна в портмонето си. После посочи един панел в стената, вляво от големия сребрист хладилник.
— Мисля, че броячите са там — каза, като за пръв път забеляза превръзката на ръката му.
— Остри ръбове — каза мъжът, като видя как очите й леко се разшириха. — Няма да повярвате някои хора къде монтират броячите си! Правят живота ми опасен — той се усмихна. — Имате ли нещо, на което да стъпя, за да ги достигна?