Първата хапка му напомни за картон с вкус на бекон. Дъвчейки бавно и без ентусиазъм, Грейс взе последния брой на „Аргъс“, който беше купил заедно със сандвича, и се загледа в заглавието с големи букви на първа страница, смаян от бързината и честотата, с която вестникарите публикуваха материалите си. Все някога трябваше да се добере до вътрешния източник на Спинела. Но в момента това беше последната задача в списъка му от приоритети.
Имаше изключително привлекателна снимка до раменете на Софи Харингтън, по тениска и с простичко мънистено герданче, с развята дълга кестенява коса под слънчевите лъчи. Усмихваше се ослепително на камерата или на човека зад нея.
После прочете статията с автор Кевин Спинела, която продължаваше на втора и трета страници. Беше гарнирана добре с редица светски снимки на Кати Бишоп, както и с думите на покрусените от скръб родители на Софи Харингтън и на най-добрата й приятелка, които очакваше да намери. И една негова малка снимка, която вестникът винаги публикуваше.
Беше типичен материал на Спинела, сензационен репортаж, предназначен да създаде възможно най-голяма паника в града и да увеличи тиража на вестника през следващите дни, както и да разкраси автобиографията на Спинела и да допринесе за несъмнените амбиции на този мазник да се вреди в някой национален вестник. Грейс смяташе, че не може да вини нито него, нито редактора му — сигурно и самият той би правил същото в подобно положение. Независимо от това, умишлено неверните цитати като „Командващият полицейската дивизия на Брайтън главен следовател Кен Брикхил посъветва всички жени в град Брайтън и Хоув да си заключват вратите“ не помагаха никак на ситуацията.
Целта на старателно подготвяните пресконференции като тазсутрешната беше донякъде да информират обществеността за извършените престъпления, с надеждата да се получат улики. Но раздухването на страховете като това само задръстваше полицейските телефонни централи със стотици обаждания от изплашени жени.
Грейс изяде колкото можа от сандвича, пийна топла диетична кола, после излезе от колата и хвърли остатъците от обяда си в една кофа за боклук. Почтено си купи стикер за платен престой и го залепи на ветровото стъкло. После тръгна към панелната будка за цветя на болницата и избра малък букет. Премина покрай дългата фасада на сградата, част от която беше боядисана в бяло, друга в кремаво и трета в сиво, и влезе под голямата пластмасова козирка, покрай една линейка с огледален надпис в зелено на капака.
Рой мразеше това място. Фактът, че болницата на Брайтън и Хоув беше такава отвратителна, запусната дупка, предизвикваше у него гняв и възмущение. Колкото и помпозно да беше името й и внушителен комплексът от сгради — като сигурно някои отделения, като например сърдечното, бяха от световна класа, — в общи линии един среден медицински център от импровизирани бараки в Третия свят би засрамил тази болница.
Някъде беше чел, че по време на Втората световна война за пръв път в историята повече войници умирали не от причинените им рани, а от инфекциите по болниците, докато ги лекували там. Половината жители на Брайтън и Хоув изпадаха в ужас, ако трябваше да дойдат тук, защото според слуховете имаше повече вероятност човек да умре от някаква зараза, която ще пипне в болницата, отколкото от болестта, която го е докарала там.
И това не беше по вина на медицинския персонал — предимно качествени хора, които се скъсваха от работа — беше видял това неведнъж със собствените си очи. Грейс обвиняваше управата и правителството, чиято политика позволяваше здравните стандарти да паднат толкова ниско.
Мина покрай магазин за подаръци и закусвалня на веригата „Нуово“, аранжирана с кретон, която като че ли беше не в болница, а в крайпътен сервиз, даде път на възрастна болна жена с отсъстващо изражение на лицето по халат, която се спускаше по наклонения бетон право към него.
А после гневът му се засили още повече, когато се приближи до празната рецепция и видя надпис до аранжимент от изкуствени цветя.
За щастие Елинор беше успяла да намери младата полицайка — бяха я преместили от ортопедичното отделение преди няколко дни в едно друго, наречено „Чичестър“. От списъка на стената научи, че се намира на третия етаж в това крило.
Изкачи се по спирална стълба, чиито стени бяха украсени с ведър стенопис, извървя покрит със син линолеум коридор до още две стълбищни площадки с дървени перила и спря в запуснат, мръсен коридор. Млада сестра от азиатски произход със синя престилка и черни панталони се приближи до него. Носеше се слаба миризма на картофено пюре и зеле като от училищен стол.