— Търся отделение „Чичестър“ — каза той.
— Вървете направо — посочи тя.
Грейс мина покрай редица кислородни бутилки, през врата със стъклен прозорец, облепен с предупреждения, и влезе в отделение с петнайсетина легла. Миризмата на училищен стол беше още по-силна тук, оцветена допълнително със слаб кисел дъх на урина и дезинфекциращ препарат. На пода имаше стар линолеум и стените бяха мръсни. Прозорците бяха отворени широко към друго отделение на болницата и отдушник, от който се вдигаше пара. Около някои легла бяха дръпнати ужасни завеси.
Приличаше на смесено отделение за престарели пациенти и умствено болни. Грейс се загледа за миг в дребна старица с коса като памук с цвета на хлътналите й страни, която спеше с широко отворена беззъба уста. Бяха включени няколко телевизора. Един младеж на друго легло си говореше високо сам. Друга старица в далечния край на помещението крещеше нещо гръмко и непонятно, без да го адресира към никого. В леглото точно от дясната му страна спеше дълбоко съсухрен старец, небръснат, изритал завивките си, с две празни бутилки от кока-кола на масичката, качена върху леглото му. Беше облечен в раирана пижама с развързано долнище, от което ясно се виждаше мекият му пенис, гушнат в двата тестикула.
А на следващото легло, заобиколено с прашна апаратура, за свой ужас видя жената, при която беше дошъл. И сега вече, бръкнал в джоба, за да извади мобилния си телефон, профучавайки покрай оживената сестринска стая, кръвта му наистина завря.
Една от любимите му млади служителки, детектив Ема-Джейн Баутуд, беше ранена тежко при опит да спре микробус в същата операция, в която простреляха Глен Брансън. Микробусът я беше притиснал в паркирана кола и тя получи масивни вътрешни наранявания, както и многобройни счупвания. Двайсет и пет годишната жена беше в кома и на животоподдържаща апаратура повече от седмица, а когато дойде на себе си, лекарите се опасяваха, че може би никога няма да проходи. През последните седмици обаче беше отбелязала невероятно подобрение, можеше да става сама и вече развълнувано говореше как щяла да се върне на работа.
Грейс наистина я харесваше. Беше страхотен детектив и той смяташе, че има голямо бъдеще в полицията. Но в момента, докато я гледаше как лежи там, с бледа усмивка, му приличаше повече на изгубено и объркано дете. Винаги слабичка, сега изглеждаше изпита в широката болнична нощница, а оранжевият жетон почти се изхлузваше от китката й. Русата й коса, изгубила блясъка си и заприличала на суха слама, беше вдигната небрежно, с няколко паднали кичура. На масичката до леглото й имаше купчина картички, цветя и плодове.
Очите й му казаха всичко, преди да изрекат и дума, и нещо в него се прекърши.
— Как си? — попита я той, като й протегна цветята.
— Никога не съм била по-добре! — отговори му тя с усилие да изглежда бодра заради него. — Казах вчера на баща си, че ще го бия на тенис преди края на лятото. И ще ти кажа, че няма да е трудно. Той е слаб играч!
Грейс се ухили, а после попита внимателно:
— Какво, по дяволите, правиш в това отделение?
Тя сви рамене.
— Преместиха ме тук преди три дни. Казаха, че им трябвало леглото в другото отделение.
— Така ли, да им се не види.
Грейс отстъпи назад и огледа отделението за свободна сестра, после се доближи до младичка сестра от азиатски произход, която сменяше една подлога.
— Извинете — каза, — търся някого, който отговаря за отделението.
Момичето се обърна и посочи притеснена на вид сестра на около четирийсет години, с вдигната коса и педантично лице зад големи очила, която влезе в отделението с клипборд в ръка.
С няколко бързи, решителни крачки Грейс й пресече пътя. На значката, закачена на синята й престилка, пишеше: „АНЖЕЛА МОРИС. НАЧАЛНИК ОТДЕЛЕНИЕ.“
— Извинете — каза той, — може ли да разменим няколко думи?
— Съжалявам — отговори тя с крехък, определено враждебен и високомерен глас. — В момента имам работа.
— Е, освен това имате и друга работа — каза той, разгневен, като извади полицейската си значка и я тикна в лицето й.
Тя го погледна стреснато.
— Какво… за какво става дума? — гласът й изведнъж се понижи с няколко децибела.
Грейс посочи към Ема-Джейн.
— Имате точно пет минути, за да преместите тази млада жена от тази вмирисана адска дупка или в самостоятелна стая, или в женска стая. Разбрахте ли ме?