81
В офиса на Робърт Върнън, който се намираше на „Брайтън Лейнс“ на втория етаж на красива сграда в стил кралица Ан и гледаше към тясна уличка със зидани от камък къщи, слизаща към крайбрежния булевард, нямаше климатик. Шумът от машина, пробиваща асфалта отвън, нахлуваше право през отворените прозорци, засилвайки главоболието, с което Брайън Бишоп се събуди тази сутрин след поредната всъщност безсънна нощ.
Офисът беше приятен и просторен, като голяма част от стените бяха заети от рафтове, натъпкани със законодателна литература и от кантонерки. Две хубави стари литографии на Брайтън висяха по пастелносините стени, като на едната се виждаше верижният вълнолом, а на другата фонтанът „Олд Стейн“. Купища кореспонденция бяха натрупани по бюрото и дори на пода.
— Извини ме за бъркотията, Брайън — каза Върнън, любезен както винаги. — Тази сутрин се върнах от почивка… и не знам откъде да започна!
— Често се чудя има ли смисъл човек да ходи на почивка — каза Бишоп — заради цялата бумащина, която трябва да разчисти, преди да замине, и онова, което го чака, когато се върне.
Той разбърка седем пъти чая във фината си чаша, загледан във фотография в рамка на съпругата на Върнън, Триш, поставена на перваза на прозореца зад бюрото. Привлекателната, светлокоса жена беше облечена в костюм за голф и позираше до игрището. До нея имаше друга сребърна рамка с три овални отвора, с усмихнатото лице на всяко от децата на Върнън като малки във всеки от тях. Бишоп разбра, че са правени отдавна, защото сега всичките бяха вече тийнейджъри. Добре му е на Върнън, изведнъж си помисли горчиво. Цялото му семейство е наред. Целият му свят е наред. Независимо от това какви проблеми му влачеха клиентите тук. Той проучваше фактите, даваше съвети, наблюдаваше ги как си изнасяха обратно проблемите през вратата, после скачаше в лексуса си и заминаваше на голф игрището със слънчева усмивка на лице.
Мъжът, който наближаваше средата на шейсетте, беше елегантен, с изтънчен чар. Посребрената му коса беше винаги сресана, дрехите му консервативни и безупречни и целият му маниер излъчваше мъдрост и увереност. Беше семеен адвокат на Бишоп сякаш от вечни времена. Беше поел всички формалности след смъртта на бащата на Бишоп, а после и на майка му. Именно към Върнън се обърна Брайън Бишоп, когато преди почти пет години, преглеждайки документите в бюрото на майка си в спалнята наскоро след смъртта й, откри нещо, което бяха крили от него цял живот. Че е осиновен.
Именно Върнън го разубеди да не започва да търси истинските си родители. Бишоп е имал приказно детство, каза му Върнън. Любещите му приемни родители, които се бяха оженили твърде късно, за да имат собствени деца, глезеха извънредно много него и сестричката му, която се появи след две години, но почина трагично от менингит на тринайсет години.
Бяха доста заможни и го отгледаха в хубава къща с изглед към почивната зона на Хоув, като не жалеха средства да му дадат образование в частно училище, да го водят на ваканции в чужбина и да му купят малък автомобил веднага щом си изкара шофьорския изпит. Бишоп обичаше много и двамата, както и повечето техни роднини. Беше много разстроен, когато баща му почина, но стана още по-лошо, когато умря и майка му. Макар че беше женен за Кати само от няколко месеца, той изведнъж се почувства отчаяно самотен. Съвсем изгубен.
После откри онзи документ в бюрото на майка си.
Но Върнън го успокои. Посочи му, че родителите му са крили това в негов интерес. Искали само да му дадат любов и сигурност, за да се наслаждава на настоящето и да бъде силен в бъдеще. Тревожели се, че ако му кажат, може да го хвърлят в смут, да тръгне да търси едно минало, което вече не съществуваше… или още по-лошо, което би било много по-различно от онова, което би желал.
Върнън се съгласи с него, че това е старомоден възглед, но все още не е изживян. Брайън напредваше добре в живота, беше самоуверен — поне външно, — преуспяващ и приемливо задоволен. Със сигурност щеше да се почувства емоционално възнаграден, ако намереше единия или двамата си истински родители, но това би могло да се окаже и дълбоко смущаващо преживяване. Ами ако наистина се шокираше от това какви хора бяха всъщност те? Или пък ако го отхвърлеха?
Но разяждащото желание да разбере истинския си произход се засилваше все повече. Подхранваше го съзнанието, че с всяка изминала година шансът единият или двамата от истинските му родители да са живи намаляваше.
— Толкова съжалявам за случилото се, Брайън… и че не можах да те приема по-рано днес. Трябваше да ида в съда.
— Разбира се, Робърт. Няма проблеми. Имам толкова много работа за вършене. Тя ми запълва времето.