— Да не повярва човек, нали?
— Да — Бишоп не знаеше да каже ли нещо за Софи Харингтън. Той отчаяно искаше да се изприказва пред някого, но същевременно му се струваше нередно, поне не сега, не в този момент.
— А ти самият как си? Как се справяш?
— Карам някак си — усмихна се Бишоп криво. — Закотвен съм тук, в Брайтън. Не мога да вляза в къщата още няколко дни. Полицията не иска да пътувам за Лондон и трябва да стоя тук… и да се справям с работата, доколкото мога.
— Ако искаш легло, добре си дошъл да останеш при мен и Триш.
— Благодаря ти, но съм добре.
— А те имат ли представа какво е станало? Кой е извършил това ужасно нещо?
— Съдейки по това как се отнасят с мен, мисля, че са убедени, че аз съм го извършил — двамата мъже кръстосаха за момент погледи.
— Аз не съм адвокат по криминални дела, Брайън, но знам, че най-близките роднини винаги са заподозрени в повечето разследвания на убийства, докато не отхвърлят това.
— Сигурен съм.
— Така че това да не те тревожи. Колкото по-бързо те елиминират, толкова по-бързо ще открият кой го е направил. Просто ми е интересно къде са в момента децата? — после адвокатът вдигна успокоително ръка. — Съжалявам, не исках да се набърк…
— Не, разбира се, че не, разбирам го. Макс е с приятел в Южна Франция. Карли е при братовчеди в Канада. Разговарях и с двамата, казах им да останат там… не могат да направят нищо, ако се върнат. Разбрах от полицията, че едва след около месец ще мога… преди съдебният следовател да… — той заекна, връхлетян от емоции.
— Боя се, че има много формалности. Бюрокрация. Твърде много правила. Което никак не ти помага, когато съм сигурен, че искаш да останеш насаме само с мислите си.
Бишоп кимна, измъкна носна кърпа и попи очите си.
— Като стана дума за това, има няколко неща, с които трябва да се заемем. За да започнем, нали?
— Да.
— Първо, какво ще ми кажеш за парите на Кати… знаеш ли дали е направила завещание?
— Има нещо много странно. Полицията ме попита за застраховка живот… за три милиона лири стерлинги… които казаха, че била направена на името на Кати.
Адвокатът пренебрегна позвъняването по телефона и го погледна.
— А ти не си правил такава?
Отвън пробивната машина милостиво спря.
— Не. В никакъв случай… доколкото си спомням, а бих запомнил такова нещо.
Върнън се замисли.
— Ти не смени ли ипотечния кредит за къщата на „Дайк Роуд Авеню“ съвсем наскоро с нов? За да събереш пари за авторското си право?
Бишоп кимна.
— Да, смених го.
Компанията му беше добре в момента, но по ирония на нещата може би твърде добре и имаше проблеми с паричния поток, каквито преживяваха много бързо развиващи се компании. Когато започна, тя беше финансирана от него и малка групичка богати приятели с относително малко пари в брой. Напоследък, за да я издигнат на следващото ниво, трябваше да инвестират в нови технологии, по-големи помещения и по-умел компютърен персонал. Бишоп и приятелите му решиха сами да намерят парите, вместо да се опитат да я изкарат на борсата или да наберат средства по други начини, и той внесе своя дял чрез нов ипотечен кредит срещу къщата си.
— Тези, които се занимават с ипотечните кредити, обикновено искат някаква застраховка живот, за да покрият голям заем… може би това си направил.
Адвокатът може и да е прав, помисли си той. Покритие със застраховка живот събуждаше у него някакви спомени. Но сумата му изглеждаше друга. А не можеше да провери файловете си, защото бяха в проклетата къща.
— Може би — каза той със съмнение в гласа. — И да, тя направи завещание… много кратко. Аз съм един от изпълнителите му, заедно с Дейвид Крауч, моя счетоводител. То е в къщата.
— Разбира се, бях забравил. Тя има някакви пари, нали? Беше получила прилична сума от предишния си брак. Можеш ли да си спомниш какво пишеше в завещанието?
— Спомням си. Завещаваше някакви суми на родителите си, но тя е единствено дете и основната сума я оставя на мен.
В главата на Робърт Върнън внезапно зазвъня тревожно звънче. Той сви вежди съвсем леко. Твърде леко, за да го забележи Бишоп.
82
— Часът е осемнайсет и трийсет, понеделник, 7 август — прочете отсечено Рой Грейс от записките си, като определено изглеждаше в по-оптимистично настроение за разлика от друг път. — Това е втората съвместна оперативка на „Операция Хамелеон“ и „Операция Мистрал“.
„Мистрал“ беше името, избрано произволно от полицейския компютър за разследването на Софи Харингтън. Конферентната зала в Съсекс Хаус беше претъпкана до край, като полицаите и обслужващият персонал бяха насядали плътно около масата. Помещението сякаш бе заредено с електричество в очакване. И като никога климатиците работеха както трябва.