— Уредили сме да минем по евакуационното стълбище отстрани. Ръката ви добре ли е, сър? — попита Брансън, закопчавайки първата гривна на белезниците.
— Нямаше да имам проклет лейкопласт, ако беше добре — озъби му се Бишоп. Като продължаваше да се оглежда из стаята, той изведнъж изпадна в паника — Ами лаптопът ми?
— Боя се, че той ще бъде конфискуван, сър.
Ник Никол взе ключовете от колата на Бишоп.
— Имате ли кола на някой паркинг, мистър Бишоп?
— Да. Да, имам. Мога да я шофирам… вие можете да дойдете с мен.
— Боя се, че и тя ще бъде конфискувана за криминологичен оглед — каза Брансън.
— Не мога да повярвам — каза Бишоп. — Мамка му, не мога да повярвам!
Но не срещна съчувствие у нито един от двамата полицаи. Поведението им се беше променило напълно от момента, когато му съобщиха лошата новина в петък сутрин.
— Трябва да се обадя на приятелите, с които щях да вечерям тази вечер, за да им кажа, че няма да отида.
— Някой ще им се обади вместо вас от центъра за задържане.
— Ама те приготвят вечеря за мен — той посочи хотелския телефон. — Моля ви… оставете ме да им се обадя. Ще отнеме не повече от трийсет секунди.
— Съжалявам, сър — повтори Брансън като автомат. — Някой ще им се обади вместо вас от центъра за задържане.
И изведнъж Бишоп се уплаши.
84
Бишоп седна до детектив Никол на задната седалка на неозначената полицейска вектра. Минаваше осем и половина и светлината зад прозорците на колата все още беше ярка.
Градът, който преминаваше покрай тях като филм без звук, прожектиран върху прозорците на колата, му се стори различен от града, който познаваше… и който беше познавал през целия си живот. Като че ли за пръв път виждаше улиците, къщите, магазините, парковете. Нито един от полицаите не проговори. Тишината се прекъсваше само от случайното пращене и размазания глас по радиостанцията на дежурния в контролния център. Бишоп се чувстваше като чужденец, който наднича в успоредна вселена, към която не принадлежи.
Колата внезапно забави и сви към зелените порти от профилна стомана, които започнаха да се отварят. Вдясно имаше висока ограда с шипове, а зад нея висока запусната тухлена постройка.
Те спряха пред синя табела с бели букви, на която пишеше БРАЙТЪНСКИ ЦЕНТЪР ЗА ЗАДЪРЖАНЕ, докато се отвори достатъчно място, за да минат. После продължиха по улична рампа покрай нещо, което приличаше на фабрични товарно-разтоварни помещения отзад на тухлената сграда, и свиха наляво в едно от тези помещения. Изведнъж вътре в колата се смрачи. Бишоп видя право пред себе си затворена зелена врата с малко прозорче за наблюдение.
Детектив сержант Брансън изключи двигателя и излезе, като слабата светлина от покрива не успя да разсее мрака в колата. После отвори задната врата и посочи с жест на Бишоп да излезе.
Бишоп, с оковани в белезници зад гърба си ръце, се измъкна неловко настрани, после извади краката си от колата и стъпи на бетонното платно. Брансън го подхвана да не изгуби равновесие. След няколко минути зелената врата се отвори и въведоха Бишоп през тясна, абсолютно гола стая, петнайсет на осем стъпки, с още една зелена врата с прозорче за наблюдение от другата страна.
Там пък изобщо липсваха мебели, само твърда пейка по цялата дължина.
— Седнете — каза Глен Брансън.
— Ще постоя — каза Бишоп непокорно.
— Може да се наложи да почакаме.
Мобилният телефон на Бишоп иззвъня. Той за миг сви рамене, като че ли забравил, че ръцете му са оковани.
— Може ли някой от вас да отговори вместо мен?
— Боя се, че не е разрешено, сър — каза детектив Никол, измъквайки телефона от джоба му и прекъсвайки разговора. Младият детектив разгледа телефона, за да го изключи, и го върна в джоба на Бишоп.
Брайън Бишоп се загледа в ламинираната пластмасова табелка, закрепена за стената със скоч. На нея пишеше със сини букви КРИМИНАЛЕН ОТДЕЛ, а отдолу беше добавено:
После прочете още един надпис над втората зелена врата:
И трети, който гласеше:
Двамата детективи седнаха. Бишоп остана прав. В гърдите му напираше гняв. Но като поразсъди, си помисли, че имаше работа с два робота. Нямаше да спечели нищо, ако си изпусне нервите. Просто за момента трябваше да преживее нещата.