— Нямаше да мислиш така, ако ме беше видял. Имам чувството, че съм на сто години. А ти? Как се развиват нещата?
Той я информира набързо, като й обясни, че няма да свърши преди полунощ, и попита иска ли да отиде при нея.
— Много бих се радвала да те видя, миличък, но измъкна ли се оттук — гмуркам се в банята, а после в леглото. Защо не минеш утре?
— Не е лошо като идея!
— Храниш ли се нормално? — попита тя изведнъж с майчински тон. — Вечерял ли си?
— Горе-долу — отвърна той уклончиво.
— Спагети в АСДА?
— Сандвич — призна той.
— Това е нездравословно! Какъв сандвич?
— С говеждо.
— За Бога, Рой. Тлъсто месо и въглехидрати!
— Имаше и един лист маруля.
— Е, тогава всичко е наред — каза тя саркастично.
После гласът й се промени.
— Можеш ли да изчакаш секунда? Има някой пред сградата — прозвуча разтревожена.
— С кого работиш?
— С никого, сама съм. Дарън и Уолтър, бедничките, бяха дошли в четири сутринта. Преди малко ги изпратих да си вървят. Само ще проверя кой е, окей? Ще ти се обадя след секунда.
Разговорът прекъсна.
86
Тази сутрин получих писмо от някой си Лорън Абрамсън от лондонската адвокатска фирма на име „Харботъл и Луис“. Наистина неприятно писмо.
Наскоро писах на мъжа, който прилича досущ на мен и който лансира тази компания, като посочих, че след като това е моя идея — и разполагам с всички документи от агента си по патентите, мистър Кристофър Пет от „Франк Б. Ден & Син“, за да го докажа, — той би трябвало да ми плаща авторско право върху приходите си.
Мистър Абрамсън заплашва, че ще издейства срещу мен съдебна забрана, ако отново обезпокоя клиента му.
Наистина съм много ядосан.
87
Лейтън Лойд имаше вид на човек, който е прекарал тежък ден. Излъчвайки слаб дъх на тютюн, той седеше в затворената зала за разпити, без прозорци и без въздух, облечен в скъп на вид, но измачкан сив костюм, кремава риза и модна копринена вратовръзка. На пода до него стоеше доста попътувало кожено куфарче, от което той извади черна тетрадка А4.
Лойд беше слаб, жилав мъж, с ниско остригана коса и бдително хищно лице, което напомняше малко на Брансън за актьора Робърт Карлайл в ролята на злодей във филма за Бонд „Само един свят не стига“. Брансън изпитваше особен гъдел да сравнява лицата на филмовите злодеи с лицата на всички адвокати… и беше открил, че така бяха безсилни да го сплашат, особено при кръстосан разпит от адвокатите на защитата в съда.
Много полицаи се разбираха добре с адвокатите. Не се задълбочаваха много-много и твърдяха, че това е игра, която понякога печелят, а понякога губят. За Брансън обаче нещата стояха по-лично. Знаеше добре, че адвокатите по криминалните дела и тези на защитата просто си гледат работата и представляват важна част от свободите на британската нация. Но около десет години преди да влезе в полицията, той работеше няколко вечери от седмицата като бияч в един нощен клуб в този град. Беше видял и си беше омешал шапката почти с цялата човешка измет, която можеше да си представи човек — от пияни фукльовци, през грозни гангстери, до някои много хитри престъпници. Изпитваше силното чувство за дълг да направи от този град по-добро място за собствените си деца, отколкото е бил за него като дете. Ей това имаше против човека, седнал насреща му в момента, с костюма си по поръчка и черните мокасини, с огромното си беемве, паркирано отпред, и без съмнение с показна къща, закътана някъде в по-модните улици на Хоув — всичко това беше платено с тлъстите хонорари, които получаваше, за да не влизат негодниците в затвора, а да си останат на улицата.
Настроението на Брансън не се беше разведрило след бурен скандал с жена му Ари по мобилния телефон, докато вървеше към блока за задържане. Беше се обадил да каже лека нощ на децата, а тя му казала с леден глас, че вече били заспали. Реакцията му, че на никого не му е приятно да е на работа в девет вечерта, срещна поток от сарказми. После всичко се изроди в надвикване и завърши с това, че Ари му тресна слушалката.
Ник Никол затвори вратата, придърпа един стол срещу Брансън и седна. Лойд се беше разположил в края на масата, като че ли подреждайки сцената така, че да играе главната роля още от самото начало.
Адвокатът отбеляза нещо в черната си тетрадка с химикалка.
— И така, господа, каква информация имате за мен? — говореше рязко и делово, с учтив, но твърд тон. Над тях климатикът започваше шумно да помпа хладен въздух.
Лойд изнервяше Брансън. Детективът лесно се справяше с грубата сила, но лукавите умове винаги го изнервяха. А Лойд наблюдаваше и двамата с непроницаемо изражение.