В горната част на улицата завиха зад ъгъла и излязоха на „Пикадили“. Веднага вдясно видяха красива, внушителна сграда, боядисана в черно и златно. Масивните й прозорци с арки бяха ярко осветени и вътре гъмжеше от хора. Лъскава табела на стената гласеше „Улсли“.
Приветства ги възторжено портиер в ливрея и цилиндър.
— Добър вечер, господа! — каза той с мек ирландски акцент.
— Това ресторант „Улсли“ ли е? — попита Грейс с известно притеснение.
— Точно това е! Радвам се да ви видя, господа! — той им отвори вратата и ги покани с жест да влязат.
Следван от Брансън, Грейс влезе вътре. Покрай тях мина сервитьор с поднос, отрупан с коктейли. Бързаше към огромната трапезария с куполообразен таван и галерия, елегантно оформена в черно и бяло и претъпкана с хора. Чуваше се шумно бръмчене на гласове. Той се огледа за момент. Заведението носеше нещо от великолепието на бел епок, но същевременно беше извънредно модерно. Сервитьорите бяха облечени до един в хипарско черно и повечето клиенти изглеждаха от хайлайфа. Той реши, че на Клео ще й хареса. Може би ще я доведе за една нощ в Лондон и ще дойдат тук. Преди това обаче трябваше да види цените в листата.
Едно младо момиче на рецепцията им се усмихна, а после ги поздрави висок мъж с модно дълга и разрошена рижа коса.
— Господа, добър вечер. С какво мога да ви помогна?
— Имаме среща с мистър Тейлър.
— Мистър Фил Тейлър ли?
— Да.
Той посочи към бара отстрани.
— Той е там, господа, на първата маса отдясно! Ще ви заведа при него!
Когато Грейс влезе в бара, видя около четирийсетгодишен мъж с жълта поло риза и сини памучни панталони, който го погледна с очакване.
— Мистър Тейлър?
— Да! — той се надигна. — Старши детектив Грейс? — говореше с явен йоркширски акцент.
— Да. И детектив сержант Брансън.
Грейс му хвърли бърз изучаващ поглед, претегляйки първото си впечатление. Мъжът беше спокоен и в добра физическа форма, може би с някой и друг килограм в повече, с приятно открито лице, изгорял от слънцето нос, оредяваща светла коса и будни, много проницателни очи. Този няма грешка, помисли си веднага. Комплект ключове от кола с емблемата на ферари на ключодържателя лежаха на масата пред него до висока чаша с воднист на вид коктейл със стръкче мента.
— Много се радвам да се запозная с вас, господа. Седнете. Да ви поръчам ли нещо? Мога да ви препоръчам коктейлите „Мохито“, великолепни са — той махна с ръка да извика сервитьора.
— Аз шофирам… ще пия диетична кола — каза Брансън.
— И за мен същото — каза Грейс, макар че при предстоящия кошмар да пътува обратно с Брансън зад волана имаше нужда от половинка чисто малцово уиски. — Ще си платим поръчката, сър. Много любезно от ваша страна да се срещнете с нас толкова бързо — започна Грейс.
— Това не беше проблем. С какво мога да ви помогна?
— Мога ли да ви попитам откога познавате Брайън Бишоп? — каза Брансън и сложи бележника си на масата пред себе си.
Грейс наблюдаваше движенията на очите на Тейлър, докато мъжът мислеше.
— От около шест години… да… почти шест години.
Брансън си записа това.
— Правата ли ще ми прочетете? — попита Фил Тейлър само донякъде на шега.
— Не — отвърна Брансън. — Тук сме само за да потвърдим някои часове заедно с вас.
— Съобщил съм ги вече на един от вашите служители. Какъв точно е проблемът? Брайън неприятности ли има?
— В момента предпочитаме да премълчим — отговори Грейс.
— Как се запознахте с него? — попита Брансън.
— На среща на с1.
— На с1 ли?
— Това е клуб за водещи личности в петролния бизнес, който го държи Деймън Хил… автомобилен състезател и бивш световен шампион. Плащаш годишен абонамент и можеш да ползваш различни спортни коли. Запознахме се на един от коктейлите.
Поглеждайки към ключодържателя, Глен Брансън попита:
— Това вашето ферари ли е, зад ъгъла на „Арлингтън Стрийт“?
— 403 ли? Да, но това е моята собствена кола.
— Хубава е — каза Брансън. — Хубав двигател.
— Щеше да е още по-хубав, ако не бяха проклетите ви камери за следене за превишена скорост!
— Можете ли да ни разкажете малко за себе си, мистър Тейлър? — попита Грейс, отказвайки да клъвне примамката.
— Аз ли? Завърших като заклет счетоводител, после работих петнайсет години във „Вътрешнонационални приходи“, през повечето време като член на екипа за специални разследвания. Занимавахме се предимно с данъчни измами. Тогава видях колко много пари печелят независимите финансови съветници. Реших, че трябва да се занимавам с това. Основах „Тейлър Файненшъл Планинг“. И повече не се обърнах назад. Наскоро след това се запознах с Брайън. Той стана един от първите ми клиенти.