И тогава чу вик. Женски глас. Крещящ разярено.
— ХЕЙ! ТОВА Е МОЯТА ПРОКЛЕТА КОЛА!
Клео хукна надолу по улицата, кръвта й кипеше. Беше достатъчно ядосана, че старателно планираната й вечер, бездруго объркана от неочакваното пътуване на Рой до Лондон, беше окончателно и безвъзвратно провалена от повикването да вземе тялото на стар пияница от една спирка в Пийсхейвън. А сега, когато видя някаква малоумна отрепка с качулка да се опитва да й открадне колата, беше готова да му откъсне ръцете и краката.
Вратата на колата се затръшна. Тя чу как се включи двигателят. Стоповете светнаха. Сърцето й се сви. Копелето се измъкваше. И тогава, точно когато се изравни с волвото, паркирано зад нея, цялата вътрешност на мориса внезапно се озари от ярко избухване, като че ли включиха огромна крушка.
Не последва взрив. Никакъв звук от експлозия. Просто кабината се изпълни с тихи, подскачащи пламъци вътре в нея. Като светлинно шоу.
Тя спря, шокирана в почуда дали закачуленият малоумник не беше просто вандалин, който умишлено я беше запалил. Само че той все още беше вътре в колата.
Тя се хвърли към шофьорската врата и видя отчаяното му изпито лице на прозореца. Той се бореше с дръжката на вратата и я натискаше с цяло тяло, а тя като че ли беше заяла, после заблъска лудо прозореца на вратата с юмрук, като я гледаше с умоляващи очи. Тя видя, че качулката му се беше запалила. И веждите. Усещаше вече и горещината. В паника посегна към дръжката на вратата и дръпна, но тя не поддаде.
Внезапно до нея изникнаха двама полицаи с комбинезони и защитни жилетки, единият набит, с обръсната глава, по-високият подстриган канадска ливада.
— Моля, отдръпнете се, госпожо — каза набитият. Той хвана дръжката с две ръце и започна да я тегли, докато вторият заобиколи тичешком колата и се опита да отвори другата врата.
Вътре фигурата с пламналата качулка въртеше диво глава, с лице, изкривено от ужас и болка, а кожата му ставаше на мехури пред очите им.
— Отключи вратата, Скункс, за Бога, отключи вратата! — крещеше набитият.
Фигурата вътре говореше нещо.
— Това е моята кола! — Клео скочи напред и мушна ключа в ключалката, но той отказа да се завърти.
Полицаят опита за миг, после се отказа и извади палката си.
— Отстранете се, госпожо — каза той на Клео. — Веднага се отдръпнете!
После удари силно прозореца и го спука. Удари отново и почерняващото стъкло се нагъна. И отново, проби го с юмрук, обсипвайки със стъкла пищящия вътре човек, без да обръща внимание на пламъците, които изскочиха от прозореца, гъстия черен дим и задушливата миризма на горяща пластмаса. Хвана рамката на прозореца и бясно задърпа вратата.
Тя не поддаваше.
Тогава поемайки дълбоко въздух, полицаят се наведе през прозореца в горящия ад, хвана човека и с помощта на колегата си бавно, твърде бавно, както се стори на Клео, измъкнаха през прозореца горкия пищящ нещастник и го сложиха да легне на улицата. Дрехите му горяха. Тя видя как горят връзките на маратонките му. А той се гърчеше, мяташе, стенеше в ужасни болки, каквито тя не беше виждала досега.
— Търкулнете го! — изкрещя Клео, като се мъчеше отчаяно да направи нещо, за да му помогне. — Търкулнете го, за да угасите пламъците!
Двамата полицаи коленичиха, кимайки с глава, и го търкулнаха, после още веднъж и още веднъж, по-далеч от горящата кола, като набитият не обръщаше внимание или не забелязваше собствените си изгорени вежди и обгорено лице.
Горящата качулка се беше стопила по лицето и главата на жертвата, стопените шушкави панталони обгръщаха краката му. През вонята на горяща пластмаса Клео изведнъж долови съблазнителна миризма на свинско печено, преди да я залее отвращението, след като осъзна откъде идва тази миризма.
— Вода! — изкрещя тя, като си припомняше курса по неотложна помощ, който беше изкарала преди години. — Той има нужда от вода и да бъде покрит, за да не стига въздух до него.
От ужасните страдания на мъжа на улицата погледът й се пренасочи върху горящата кола, като се опитваше отчаяно да си спомни дали нямаше нещо да й потрябва от жабката или от багажника, не че можеше да направи кой знае какво.
— В багажника има одеяло! — каза тя. — Одеяло за пикник… можем да го увием… трябва да спрем въздуха…
Единият от полицаите се затича по улицата. Клео се загледа в гърчещата се почерняла фигура. Той се тресеше, вибрираше, като че ли го бяха включили в електрически контакт. Достраша я, че ще умре. Тя коленичи до него. Искаше да му хване ръката, да го утеши, но ръката му изглеждаше болезнено почерняла.
— Ще се оправиш — каза тя нежно. — Ще се оправиш. Идва помощ. Идва линейка! Всичко ще бъде наред.