Той въртеше глава от една на друга страна с отворена уста, с устни на мехури, като издаваше болезнени грачещи звуци.
Беше почти дете. Може би нямаше двайсет години.
— Как се казваш? — попита го тя нежно.
Но той не можеше да отговори дори с поглед.
— Ще се оправиш. Ще видиш!
Полицаят дотича с две палта в ръце.
— Помогнете ми да го увием в тях.
— Покрит е с разтопена тъкан… смятате ли, че трябваше да се опитаме да я свалим? — попита той.
— Не, само да го увием колкото може по-плътно.
В далечината се чу вой на сирена, отначало слабо, после все по-силно. После още една. И още една.
От тъмнината в приуса милиардерът на време наблюдаваше Клео Мори и двамата полицаи, коленичили на земята. Той чу сирените. Пред очите му проблесна синя светлина. Видя как пристигна първата полицейска кола. Две пожарни, после трета. Линейка.
Наблюдаваше какво става. Нямаше за какво друго да похарчи времето си тази вечер. Остана там като наблюдател, докато започна да се развиделява и дойде специална кола да прибере изгорелия морис.
Изведнъж улицата утихна. А милиардерът на време беснееше в колата си.
103
Будилникът трябваше да иззвъни след няколко минути, в пет и трийсет, но Рой Грейс, вече напълно буден, слушаше утринния птичи хор и размишляваше. Клео също беше будна. Чуваше всеки път как миглите й драскат възглавницата, когато примигваше.
Бяха легнали настрани, като две лъжици. Той държеше здраво голото й тяло в ръцете си.
— Обичам те — прошепна й.
— Обичам те толкова много — отвърна му тя шепнешком. Гласът й беше изпълнен със страх.
Грейс все още беше в офиса си в един часа през нощта, подготвяйки се за срещата с адвоката от Държавната служба за съдебно преследване, когато тя му се обади ужасена. Той веднага отиде у тях и докато я утешаваше, прекара почти час на телефона в опит да открие двамата полицаи, които бяха пристигнали първи на местопрестъплението. Най-сетне стигна до полицай под прикритие от отдела за автомобилни престъпления на име Тревър Салис, който му обясни какво са правили. Щеше да бъде голям удар да заловят водача на бандата.
Според Салис местен негодник сътрудничел на полицията и съгласно едно от онези съдбовни съвпадения целта била колата на Клео. Изглежда обаче, че нещо страхотно се объркало при опита на крадеца да включи двигателя. Очевидно колите MG TF били пословично трудни за крадене.
Обяснението успокои Клео. Но имаше нещо, което Грейс не разбираше и което го тревожеше сериозно. Злополучният крадец сега беше в интензивното на Кралската болница на графство Съсекс и ако оцелееше през следващите няколко часа, щяха да го преместят в отделението за изгаряния на Ийст Гринстед. Вторият полицай — Пол Пакър — беше в същата болница с дълбоки, но не опасни за живота изгаряния.
Какво можеше да накара една кола да се запали? Отрепката, която е пипала жиците, от които не разбираше, и е пробила бензиновод?
Мислите продължаваха да се въртят в изморения му мозък, когато будилникът иззвъня. Имаше точно един час, за да си отиде у дома, да вземе душ, да облече чиста риза — по-късно сутринта щеше да има още една пресконференция — и да стигне до офиса.
— Вземи си почивен ден — каза той.
— Бих искала.
Той я целуна за довиждане.
Крис Бинс — адвокатът на Държавната служба за съдебно преследване, назначен по случая на Кати Бишоп, по мнението на Грейс — споделяно и от много други полицаи — беше надуто копеле. Двамата се бяха срещали неведнъж в миналото и не хранеха нежни чувства един към друг.
За Грейс работата му беше да служи на обществото, като лови престъпници и ги закарва в съда. За Бинс приоритетът беше да спести на Държавната служба за съдебно преследване ненужни разходи при гледане на случаи, които можеха да не стигнат до осъждане.
Въпреки ранния час Бинс влезе в офиса на Грейс свеж като роза — на вид и на аромат. Висок, спретнат мъж, около трийсетте, той имаше голям орлов нос, който му придаваше вид на хищна птица. Беше облечен в добре ушит сив костюм, твърде топъл за това време, помисли си Грейс, бяла риза, модна вратовръзка и черни половинки обуща, които сигурно беше лъскал цяла нощ.
— Толкова се радвам да те видя, Рой — каза той с надменния си глас, като удостои ръката на Грейс с вяло, влажно ръкостискане. Седна до малката кръгла маса и постави черното си куфарче от телешки бокс изправено на пода до себе си, като за миг го погледна строго, като че ли беше домашно куче, на което бе казал да седне. После отвори куфарчето и извади голяма тетрадка с твърди корици и автоматична писалка „Монблан“ от горния джоб на сакото си.