Внезапно Грейс осъзна колко е изморен и как се отразява това на мозъка му. Как, за Бога, е могъл да пропусне това?
— Знаеш ли какво? — отговори той.
— Целият съм слух.
— Понякога всъщност мисля, че имаш мозък.
113
Грейс бързо разбра, че бюрокрацията на „Социални услуги“ беше нищо работа в сравнение с телефонния маратон, който последва с Брайтънския тръст за здравеопазване. Глен Брансън загуби около час и половина, в който го прехвърляха от един служител на друг, изчакваше ги да излязат от съвещания, преди най-сетне да се добере до един от директорите, който можеше да разреши разкриване на поверителна информация за пациент. И то само след като се свърза с Грейс, който разпалено пледира по случая.
Следващият проблем беше, че в отделението за злополуки и неотложна помощ в неделя не бяха виждали никакъв Бишоп и че са лекували седемнайсет души за наранявания на ръката в този ден. За щастие д-р Радж Сингх беше дежурен и Грейс изпрати Брансън в болницата със снимка от наблюдателните камери с надеждата, че Сингх ще разпознае Бишоп.
Точно в четири и трийсет излезе от първа зала за тежки произшествия и телефонира на Клео да види как е.
— Спокоен ден — каза тя, като звучеше изморена, но приемливо бодра. — През цялото време с мен тук имаше двама детективи, с които преглеждахме един списък. Сега доподреждаме нещата с Дарън и той ще ме откара у дома. Ти как си?
Грейс й предаде разговора, който бе провел преди това с инспектор Поул.
— Не мисля, че е Ричард — каза тя със странно облекчение, което го ядоса. Знаеше, че е нелогично, но когато споменаваше бившия си годеник, в гласа й имаше топлота, което го тревожеше. Като че ли всичко беше свършило, но не съвсем. — Ще работиш ли до късно? — попита.
— Още не знам. Имам оперативка в шест и трийсет и трябва да видя какво ще изникне.
— Какво искаш за вечеря?
— Теб.
— С каква гарнитура?
— Гола, с листо от маруля.
— Тогава пристигай тук възможно най-рано. Имам нужда от тялото ти.
— Обичам те — каза той.
— И на мен ми допадаш доста! — отговори му тя.
Решил да използва първите си свободни минути, Грейс отиде в отдела на националната полицейска компютърна служба в другия край на сградата, където горкичката Джанет Макуъртър беше прекарала толкова часове от работния си живот.
Обикновено в обширния офис, в който работеха много цивилни компютърни специалисти, кипеше оживена дейност. Но този следобед атмосферата беше потисната. Той почука на вратата на една от малкото затворени стаи. Някога това беше офисът на Джанет Макуъртър, а сега, както личеше от табелата на стената, в него работеше Лорна Бакстър — директор на отдела на националната полицейска компютърна служба и разкрития. Както и Джанет, той я познаваше от дълго време и я харесваше много.
Без да дочака отговор, отвори вратата. Лорна беше в напреднала бременност. Кестенявата й коса, обикновено дълга, сега беше подстригана на строг монашески бретон, който подчертаваше напълнялото й лице, и макар че беше облечена леко, в свободна рокля на цветя, очевидно страдаше от жегата.
Говореше по телефона, но енергично му направи знак да влезе, като посочи стола пред бюрото си. Той затвори вратата и седна.
Помещението беше малко и квадратно — бюрото с един стол, два стола за посетители, висока метална кантонерка и купчина кутии с досиета, които почти го изпълваха. На стената отдясно беше закачена с цветни кабарчета карикатура на Барт Симпсън, както и лист хартия, на която бе нарисувано с пастели голямо сърце с думите „ОБИЧАМ ТЕ, МАМО!“.
Тя приключи разговора.
— Хей, Рой! — каза. — Радвам се да те видя.
После сви рамене.
— Потискащо, нали? — имаше силен южноафрикански акцент, въпреки че беше живяла повече от дванайсет години в Англия.
— За Джанет ли?
Тя направи гримаса.
— Бяхме добри приятелки.
— И какво точно е станало? Чух, че се влюбила в някого и щели да се местят в Австралия, за да се оженят.
— Да. Беше толкова щастлива. Знаеш ли, беше на трийсет и шест години и никога преди това не беше имала сериозно гадже. Мисля, че почти се беше примирила с мисълта да остане сама до края на дните си. После срещна този човек и той я помете. Само за седмици стана друг човек.
— В какъв смисъл?
— Изцяло се промени. Коса, дрехи, всичко. И изглеждаше толкова щастлива.
— А после я намериха мъртва?
— Така изглежда.
— Какво знаеш ти… или някой друг тук… за този човек, годеника й?
— Почти нищо. Тя беше много потаен човек. Може би я познавах най-добре от всички… но наистина си оставаше затворена книга. Мина доста време, преди изобщо да ми признае, че излиза с някого. Не говореше много за него, макар че се изпусна, че бил много богат. Голяма къща в Брайтън и апартамент в Лондон. Голямото но било, че е женен. Искал да напусне жена си.