След няколко мига колебание тя набра номера му, притисна телефона до ухото си и се съсредоточи свирепо, продължавайки да не забелязва мъжа с качулката, който стоеше само на няколко крачки от нея и привидно разглеждаше книгите с меки корици на въртящия се стелаж на будката.
Докато наоколо отекваше още едно съобщение по високоговорителя, тя погледна масивния часовник с четири циферблата и римски цифри.
Четири часът и петдесет и една минути.
— Здрасти — каза Брайън и гласът й го стресна, защото й отговори, преди да е чула позвъняването.
— Горкичкият ми — каза тя. — Толкова съжалявам.
— Да — гласът му беше фалшив, несигурен. Като че ли поглъщаше нейния като попивателна.
Последва дълго неловко мълчание. Най-сетне тя каза:
— Къде си?
— В един хотел. Проклетите полицаи не ме пускат в къщата ми. Не ме пускат у дома. Не ми казват какво е станало… представяш ли си? Казват, че било място на престъплението и че не мога да влизам. Аз… о, Боже, Софи, какво ще правя? — и той се разплака.
— Аз съм в Брайтън — каза тя тихо. — Върнах се рано от работа.
— Защо?
— Аз… помислих… помислих си, че може би… не знам… съжалявам… помислих си, че може би мога да направя нещо. Нали знаеш. Да помогна — гласът й затихна. Тя гледаше украсения часовник. Гледаше гълъба, който внезапно кацна отгоре му.
— Не мога да се срещна с теб — каза той. — Невъзможно е.
Софи се почувства глупаво, че изобщо го беше предложила. Какво, по дяволите, й се въртеше в главата?
— Не — каза тя, наранена от внезапната рязкост в гласа му. — Разбирам. Просто исках да кажа, че ако има нещо, което мога да направя…
— Няма нищо. Беше мило от твоя страна да се обадиш. Аз… аз трябва да ида да идентифицирам тялото й. Не съм казал още дори на децата. Аз…
Той млъкна. Тя чакаше търпеливо, опитвайки се да разбере какви чувства го връхлитаха и осъзнавайки колко малко знаеше за него и какво периферно лице беше в живота му.
После със задавен глас той каза:
— Ще ти се обадя по-късно, окей?
— По всяко време. Абсолютно по всяко време, окей? — увери го тя.
— Благодаря — каза той. — Съжалявам… аз… съжалявам.
След разговора им Софи се обади на Холи с отчаяното желание да поговори с някого. Но в отговор чу само последното приветствие на Холи по гласовата поща, което бе още по-дразнещо жизнерадостно от предишното. Тя остави съобщение.
После няколко минути поскита безцелно из преддверието на гарата, преди да излезе на ярката слънчева светлина. Не й се връщаше у дома… всъщност не знаеше какво иска да прави. От улицата към гарата вървеше непрекъснат поток от загорели на слънцето хора, мнозина по тениски, фланелки или ярки ризи и шорти, понесли плажни чанти, с вид на екскурзианти, които са прекарали деня тук, а сега си отиваха у дома. Върлинест мъж с отрязани до коленете джинси, размахваше масивно радио, от което гърмеше рап, а лицето и ръцете му бяха с цвят на варен рак. Градът беше във ваканционно настроение. Беше толкова далече от собственото й настроение, колкото от Земята до Юпитер.
Внезапно телефонът й иззвъня отново. Изпълнена с надежда, че това е Брайън, видя на дисплея името на Холи и натисна бутона за отговор.
— Здравей.
Гласът на Холи почти не се чуваше от непрекъснат див вой. Била на фризьор, уведоми тя приятелката си, под сешоара. След няколко опита да обясни какво се е случило Софи се отказа и предложи да поговорят по-късно. Холи обеща да й се обади веднага щом излезе от салона.
Мъжът с качулката я следваше на безопасно разстояние, с червената пластмасова торбичка в ръка и смучейки горната част на свободната си ръка. Беше хубаво да се върнеш отново тук, край морето, далеч от мръсния въздух на Лондон. Надяваше се Софи да тръгне към плажа; щеше да е приятно да поседи там, може би да изяде един сладолед. Ще бъде добър начин да си прекара времето, да прекара няколко от онези милиони часове, които имаше на влог в банката си.
Докато вървеше, мислеше за покупката, която днес направи на обяд, и я раздруса в торбичката. В джобовете с цип на горнището му, освен портфейла и мобилния телефон, носеше ролка лейкопласт, нож, хлороформ, шишенце с рохипнол — така наречената „дрога за срещи с изнасилване“, която те отнасяше веднага. И още едно-две нещица — човек никога не знаеше кога можеха да му потрябват…
Щеше да бъде една много хубава нощ. Отново.
23
Уменията на Клео се оказаха много полезни, когато малко след пет часа след обяд Надюшка де Санча най-сетне приключи с аутопсията на Кати Бишоп.