Брайън Бишоп все повече се вълнуваше, като най-сетне стана и започна да жестикулира.
— Твърдо двайсет и четири — каза Брансън.
— И езикът на тялото му потвърждава това — каза Грейс. — Прилича на човек, който казва истината.
Но съзнаваше пределно ясно, че това е само един индикатор. Беше му се случвало да разчете погрешно езика на тялото и преди и беше загазвал зле.
26
Пресата наричаше август „глупавия сезон“. След като парламентът беше в лятна ваканция и половината свят в отпуск, месецът не изобилстваше на новини. Вестниците често правеха важни теми от незначителни събития, които по друго време може би изобщо никога нямаше да стигнат до страниците им, и за тях нямаше нищо по-хубаво от сериозно престъпление — колкото по-зловещо, толкова по-добре. Единствените хора, които, изглежда, не излизаха в отпуск, нито пък спазваха обичайното работно време, бяха престъпниците.
И той самият, размишляваше Рой Грейс.
Последната му свястна ваканция беше преди повече от девет години, когато те със Санди отлетяха със самолет за Испания и отседнаха в един апартамент под наем близо до Малага. Апартаментът беше тесен и вместо рекламираната гледка към морето гледаше към многоетажен автомобилен паркинг. И през по-голямата част от седмицата валеше.
За разлика от сегашната гореща августовска вълна тук, в Брайтън, която докара още повече отпускари и излетници от обикновеното, залели града. Плажовете бяха претъпкани, както и баровете и кафенетата. Брайтън и Хоув имаха стотици хиляди вертикални капанчета, където човек можеше да пийне, и Грейс предполагаше, че вероятно сега се използваха до последна възможност. Беше рай за уличната престъпност. За нея сезонът беше по-скоро „отворен“, отколкото „глупав“.
Той много добре съзнаваше, че при липсата на новини едно разследване на убийство като това, което му бяха трупнали сега, щеше да се наблюдава много по-внимателно от пресата от нормалното. Богата жена намерена мъртва, скъпа къща, може би участие в изчанчен секс, показен хубавец съпруг. Това си беше сигурен удар за всеки редактор, който се мъчеше да запълни вестникарските колонки.
Грейс трябваше да планира от самото начало как изключително предпазливо да се разправя с пресата и медиите и да се опита, както правеше винаги, да накара отразяването на събитието по-скоро да помага, отколкото да вреди при разследването. Утре сутринта щеше да свика първата от поредицата редовни пресконференции по въпроса. Преди това проведе две оперативки с екипа, който събираше, за да ги подготви.
И въпреки цялата тази дейност трябваше някак си да измисли как да отлети за Мюнхен. Трябваше.
Беше абсолютно необходимо.
Толкова много мисли за Санди се въртяха в главата му. Седяла в бирария на открито. С любовник? След загуба на паметта? Или просто бяха сбъркали човека? Ако някой друг му беше казал, че я е видял, той сигурно просто би отхвърлил информацията. Но Дик Поуп беше добър детектив, обстоятелствен човек, с добра зрителна памет.
Няколко минути преди шест и трийсет, придружаван от Глен Брансън, Грейс напусна видеозалата за разпит на свидетели, грабна за двамата по едно кафе от автомата в кухненския бокс и тръгна по коридора към първа зала, която беше определена за неговото разследване от Тони Кейс. Мина покрай голямо табло с червен филц с надслов „ОПЕРАЦИЯ ЛИСАБОН“, под който имаше снимка на приличащ на китаец мъж с рядка брадица, заобиколена от няколко други снимки на камъни в дъното на високите скали на местната природна забележителност Бийчи Хед — всяка оградена с червен кръг.
Бийчи Хед — драматичен и красив нос от бели варовикови скали, имаше неприятната репутация на най-популярното място за самоубийства в Англия. Предлагаше на желаещите стръмен и зловещо примамлив скок от около двеста метра до брега на Ламанша. Списъкът на онези, които бяха прекрачили, скочили, търкулнали се или преминали с кола през затревения му край и бяха оцелели, беше кратък.
Този злочест, неизвестен човечец беше намерен мъртъв през май. Отначало помислиха, че е поредният самоубиец, докато аутопсията не показа, че вероятно е получил известна помощ, като се вземе предвид фактът, че е бил мъртъв от доста време, преди да скочи. Разследването продължаваше, но със затихващ успех всеки път, когато поредната линия на разпити удряше на камък.
Всяко значително произшествие получаваше име, дадено му произволно от компютъра на съсекската полиция. Ако някое име звучеше като свързано със случая, който разследваха, това просто беше съвпадение. А това се случваше рядко.