Бях приятни, свестни хора, все още влюбени един в друг след трийсет години брак; все още се държаха за ръце, когато се разхождаха. Имаха малък бизнес за внос на ръчни дантелени покривчици, салфетки и покривки за маса от Франция и Китай, които продаваха на панаирите за занаятчийска продукция. Движеха всичко от малката си виличка и място близо до Орфорд в Съфолк, като използваха за склад един хамбар. Утре можеше да хване влака, за да иде да ги види. Винаги се радваха, когато си идваше за съботата и неделята, но тя не беше сигурна желаеше ли тя самата да прекара така почивните дни.
Изобщо не беше сигурна какво иска в момента. Изненадващо, но за пръв път, откакто се бяха запознали, знаеше, че вече не иска Брайън. Беше прав да не се срещне днес с нея. И нямаше начин тя да седи зад кулисите като лешояд, изчаквайки погребението и приличния период на траур. Да, харесваше го. Наистина го харесваше. Всъщност го обожаваше. Той я възбуждаше — отчасти, окей, защото се ласкаеше, че този по-възрастен, невероятно привлекателен и преуспяващ мъж й трепереше… но беше и невероятен любовник, макар и малко изчанчен. Абсолютно най-добрият, който бе имала някога в ограничения си опит, както признаваше самата тя.
Едно от нещата, които умът й не можеше да побере, беше, че отричаше да са преспали снощи. Може би се тревожеше, че подслушваха телефона му? Или отричаше от скръб?
Тя реши, че в процеса на узряването си започваше да разбира, че мъжете понякога са странни същества. Може би винаги.
Софи зарея поглед отвъд игрището на плажа. Плажът като че ли беше пълен с двойки. Гаджета, които се целуваха, натискаха, вървяха ръка за ръка, смееха се, разпускаха, очакваха почивните дни. В морето все още имаше много лодки. Седем и половина часът; още малко и щеше да се стъмни. Още няколко седмици щеше да има по-светли вечери, преди неотклонното настъпление на зимния мрак.
Изведнъж безпричинно потръпна.
Премина покрай останките от Уест Пиър. Толкова време й се струваше грозна гледка, но сега беше започнала да го харесва. Вече не изглеждаше като рухнала сграда. Вместо това почернелият от огъня скелет й приличаше на гръдната клетка на някакво чудовище, излязло от дълбините. За миг си помисли, че някой ден хората ще възкликнат от изумление, когато видят цялото море пред Брайтън изпълнено с подобни създания.
Колко странни представи минаваха понякога през главата й. Може би защото четеше твърде много сценарии за филми на ужасите. Може би съвестта й я наказваше за лошото нещо, което правеше. Да спи с женен мъж. Да, абсолютно, изцяло и безпрекословно това беше лошо.
Когато сподели с най-близката си приятелка, първата реакция на Холи беше възбуда. Заговорническа радост. Най-хубавата тайна в света. Но после, както винаги ставаше с Холи — практично момиче, което обичаше да обмисля нещата, — излязоха наяве всички отрицателни страни.
Някъде между покупката на едно зряло авокадо, няколко екологично чисти домата, кутия готов атлантически коктейл със скариди и стигането до входната врата тя реши много твърдо, че ще прекъсне връзката си с Брайън Бишоп.
Трябваше само да изчака по-тактичен момент. Междувременно си спомни за тазсутрешното съобщение от Холи с предложение за парти утре вечер. Това би било разумно. Да отиде на парти и да прекара вечерта с хора на нейната възраст.
Апартаментът й беше на третия етаж в една доста овехтяла викторианска сграда близнак, малко на север от оживената търговска улица „Чърч Роуд“. Бравата на входната врата се беше разхлабила толкова в изгнилото дърво, че всеки можеше да я отвори с един рязък тласък, който да измъкне винтовете от дървото. Хазяинът й, дружелюбен миниатюрен иранец, вечно обещаваше да я поправи, също както обещаваше да поправи капещото клозетно казанче, но така и не правеше нищо.
Когато отвори вратата, я посрещна миризма на влажни килими, слаб мирис на китайска храна и силен мирис на наркотик. От другата страна на вратата, която водеше към апартамента на приземния етаж, долиташе бесен тътен, ритмичен басов бийт. Пощата беше пръсната върху износения килим в антрето, недокосната на мястото, където беше паднала тази сутрин. Тя коленичи и я провери. Все същите маломерни менюта за пици, оферти за летни разпродажби, обявления за концерти, застраховка на дома и цял тон други боклуци, с няколко лични писма и сметки между тях. Подредена по природа, Софи ги раздели на две купчини — едната с боклуците, а другата с истинската поща — и ги сложи на полицата. После се промъкна покрай два велосипеда, които задръстваха по-голямата част от коридора, и тръгна по оплешивяващите стъпала на стълбището. На първия етаж чу телевизора на мисис Харсент. Сочен студиен смях. Мисис Харсент беше симпатична възрастна дама на осемдесет и пет години, която — за неин късмет с тези шумни студенти под нея — беше глуха като пън.