Тук просто задължително трябваше да има нещо подходящо. Ако ли не — щеше да опита в друг паркинг. А в най-лошия случай щеше да намери някоя на улицата. Това беше кола за богати кучки, а този град не изпитваше недостиг на богати изрусени кучки с опънати от пластични операции лица. И той не би имал нищо против едно ауди кабриолет. Виждаше се в някаква успоредна вселена как вози Бетани по крайморския булевард в една топла петъчна вечер, с надута до дупка музика, парно в краката и мирис на нова кожа наоколо.
Някой ден.
Някой ден нещата щяха да са различни.
Откри колата след няколко минути, най-отзад на трето ниво. Тъмносиньо или зелено — беше трудно да се определи на скапаната светлина тук — с черен гюрук и кремави кожени седалки. По номера й си личеше, че е на възраст по-малко от шест месеца, но когато стигна до нея и усети миризмата на прясно изгоряло масло наоколо, осъзна за своя радост, че е чисто нова. Без драскотинка!
И собственикът й я беше паркирал много удобно, с предницата навътре, близо до една колона.
След като провери внимателно има ли някой наоколо, той мина покрай колата и постави ръка върху капака й. Беше горещ. Добре. Това означаваше, че беше докарана наскоро тук, което значеше, че при добър късмет собственикът й нямаше да се върне по-рано от няколко часа. Но просто като предпазна мярка той извади двата комплекта номера от рекламната чанта и ги залепи с двустранна лепенка върху оригиналните.
После извади от чантата нещо, което на всеки полицай, който го спреше, би заприличало на дистанционно управление на „Скай Телевижън“. Насочи го през прозореца на шофьора към таблото за управление, натисна кода, който му бяха дали, и после зеления бутон.
Без резултат.
Опита отново. На дистанционното се запали червена светлина, но нищо друго.
Мамка му. Огледа се още веднъж, този път по-нервно, после отиде отпред на колата и коленичи край десния фар. Скрит от колата и колоната, се поотпусна малко. Беше лесно. Беше го правил преди, поне на дузина аудита. Работа максимум за пет минути.
Извади отвертка от найлоновата торба и започна да развива предната дясна гривна на фара. Когато свърши, измъкна запечатания юнит на фара и го остави да виси на проводниците. После с помощта на плоски клещи промъкна ръка през отвора за фара и заопипва наоколо, докато откри проводника за клаксона и не го отряза. После продължи да опипва, като внезапно изруга, след като докосна горещия кожух на двигателя и си опари пръстите, докато не напипа заключващия механизъм. Оряза проводниците, като го блокира.
Върна обратно фара, после отвори вратата на шофьора, като задейства мигачите — единственото останало в арсенала на осакатената алармена система. Няколко мига по-късно извади бушона на светлините и го пусна в торбата си. После вдигна капака и свърза бобината със стартера на мотора. Двигателят веднага замърка.
Плъзна се на мястото на шофьора и завъртя рязко волана, като счупи ключалката. После за своя радост видя, че ще изкара нещичко отгоре тази вечер. Собственикът любезно бе оставил квитанцията за паркиране на мястото до шофьора. И Бари Спайкър — онова стиснато копеле, за което той вършеше тази работа и който му беше дал двайсет и седем лири стерлинги, за да покрие таксата за извеждане на колата от паркинга, нямаше и да разбере за това!
Две минути по-късно, платил само две лири стерлинги на пазача, той изкара щастливо колата нагоре по рампата, вече реализирал печалба от двайсет и пет лири. Беше в толкова добро настроение, че спря колата най-отгоре на рампата, наду музиката и свали покрива.
Това беше глупаво.
37
— Как си? — попита Софи умолително. — Какво стана? Как…?
— Пробвай я — каза той рязко, като постави пакета върху подноса и пренебрегна въпросите й.
Навън в падащия мрак зави сирена, като моментално удави слабия нисък четиритактов тътен на танцовата музика, която ставаше все по-досадна.
Изумена… и притеснена от поведението му… Софи покорно развърза панделката, после надникна в кутията за подаръци. В момента виждаше само тънка опаковъчна хартия.
С крайчеца на окото си видя на телевизионния екран как Крис Тарант произнася думите: „И окончателният отговор е?“
Интелектуалният тип с големите очила кимна.
Жълти светлини замигаха около варианта „Мароко“.
Миг по-късно на екрана „Тунис“ бе обграден от мигаща зелена светлина. Веждите на Крис Тарант се вдигнаха няколко сантиметра на челото му.
Жената в инвалидната количка, която преди това изглеждаше като че ли ще я ударят с бухалка за крикет, сега изглеждаше като че ли я бяха ударили с ковашки чук. Междувременно съпругът й като че ли се сви на стола си.