Той взе решение и натисна педала до дупка. Аудито се изстреля напред току пред един бял микробус. Съсредоточен свирепо, Скункс продължи да ускорява по „Марин Парейд“, покрай магазините, а след това покрай лъскавата сграда на „Ван Ален“. Погледна в огледалото. Нямаше и следа от вектрата. Добре. Сигурно беше задръстена на кръстовището с кръговото движение.
Светофарът пред него светеше в червено. Той натисна спирачки, после изруга. Отново видя вектрата в огледалата да изпреварва от погрешната страна, да наваксва, като че я караше маниак. Колата се плъзна зад него. Точно зад него. На някакви си сантиметри от задната броня. Лъскава и чиста. С радиоантена на покрива. С двама души на предната седалка. И сега, осветен от собствените му стопове, нямаше начин да сбърка единия от мъжете.
Мамка му.
Видя очите на Пакър в огледалото, помнеше ги отпреди, големи спокойни очи, които като че те прогаряха като лазери. Спомняше си, че дори когато отхапа пръста на шибаното копеле, очите му бяха приковани в него, без изненада или израз на болка. Малко нещо странни, усмихнати очи — човекът като че ли му се подиграваше. И сега като че ли го правеше отново, седяха там и нито едно от ченгетата не се опитваше да излезе от колата.
„Защо, по дяволите, не ме арестувате?“
Нервите му се опъваха и отпускаха рязко, като че ли полудяло животно се друсаше в корема му на батут. Клатеше глава в такт с музиката. Но целият подскачаше. Имаше нужда от нещо. Имаше нужда от още една доза. Ефектът от онова средно количество, което беше взел, бързо намаляваше. Опитваше се да измисли най-добрия маршрут.
Светофарът светна зелено. Скункс натисна педала, даде газ до половината на кръстовището, после рязко нави волана наляво и се мушна в „Лоуър Рок Гардънс“, като едва не се блъсна в едно насрещно такси. В огледалото видя с облекчение как вектрата профуча през кръстовището.
Скункс ускори по улицата с еднотипни викториански къщи от двете страни — евтини квартири с нощувка и закуска и единични стаи. Когато спря на поредния червен светофар най-горе, видя как вектрата бързо се приближава. И последните съмнения относно това дали го следят вече се бяха изпарили.
Огледа се в двете посоки и видя отляво да се задават два автобуса един подир друг. Изчаквайки до последния момент, той даде газ, стрелна се пред първия автобус, бърз като вятъра. Профуча по „Егремонт Плейс“, през един остър двоен завой, задминавайки от погрешната страна някакъв туткащ се нисан, покрай ъгъл, от който нищо не се виждаше, но съдбата беше с него и от другата страна не идваше нищо.
После зачака нетърпеливо на кръстовището с натоварената „Елм Гроув“ за пролука в движението. Изведнъж два фара пробиха мрака далеч назад. Забравяйки за вливане в движението, той зави надясно, напряко, без да обръща внимание на скърцането на спирачки, натиснатите клаксони и мигащите светлини, оставяйки следи от гуми, покрай брайтънския стадион за конни надбягвания, после надолу през предградието Удингсдийн.
Помисли да не спре ли да махне номерата на колата и да се върне към оригиналните, тъй като беше почти сигурно, че не са я обявили за открадната, но не искаше да рискува вектрата отново да го настигне. Затова продължи напред, игнорирайки с крива усмивка една камера за контрол на превишена скорост, която го снима.
Десет минути по-късно на извънградски път, две мили навътре от пристанище Нюхавън на Ламанша, с тъмни и празни огледала и предно стъкло, покрито с размазани насекоми, той намали и зави надясно пред една табела, на която пишеше „Мийдс Фарм“.
Мина през дупка във висок и неподдържан жив плет по покрит с метални плочи еднопосочен селски път, докато не стигна до все още неожънати ниви с жито, около половин миля, с няколко заека камикадзе, които все му пресичаха пътя. Мина покрай масивни изоставени навеси, където някога бяха отглеждали кокошки в клетки, а в един отворен хамбар отдясно бяха струпани няколко неясно очертани и отдавна неизползвани, ръждясващи селскостопански машини. После точно отпред фаровете му осветиха стената на голям, обшит с ламарина, затворен хамбар.
Той спря колата. От зданието не се виждаше светлина и наоколо нямаше паркирани коли. Всъщност нищо не издаваше активния бизнес, който се въртеше вътре в момента.
Като извади от джоба мобилния си телефон, той позвъни на един номер, който знаеше наизуст. „Отвън съм“, каза, когато му отговориха.