Електронните врати се отвориха точно толкова, колкото Скункс да се промуши с колата, като разкриха прилично на пещера, ярко осветено хале, а после веднага се затвориха зад него. Вътре видя двайсетина коли, повечето най-последни модели, луксозни возила за най-заможните купувачи. Отбеляза си две ферарита, един астон мартин DB9, бентли континентал, два рейндж роувъра, един кайен, както и няколко не толкова екзотични коли, включително един голф GTI, една мазда МХ5, класически жълт триумф стаг и едно ново на вид MG ТЕ. Някои от колите изглеждаха цели, докато други бяха в различни стадии на демонтаж. Въпреки късния час четирима механици в работни гащеризони работеха по тях — двама под отворените капаци, един по гръб под качен на канала спортен лексус, а четвъртият монтираше панела на рейндж роувър спорт.
Скункс угаси мотора и музиката му замлъкна. Вместо нея вътре в помещението от евтино радио зазвуча някаква глупава стара песен на Джин Питни. Зави бормашина.
Бари Спайкър излезе от остъкления офис в дъното на халето, продължавайки да говори по мобилния си телефон, и тръгна към него. Нисък и жилав, бивш регионален шампион по бокс в лека категория, с ниско остригана коса, той имаше толкова ръбесто лице, че чак лед да кълцаш с него. Беше облечен в син работен гащеризон върху мрежест потник, джапанки и смърдеше на сладникав афтършейв. На врата му висеше медальон на златна верижка. Без да поздрави Скункс, той обиколи колата, продължавайки да говори по телефона, спорейки, очевидно в гадно настроение.
Когато Скункс излезе от колата, Спайкър приключи разговора и после, размахвайки телефона като кама, се приближи до него.
— Какво, по дяволите, е това лайно? Исках 3.2 V6. А това е трилитрово нощно гърне. Не ми трябва. Надявам се да не очакваш да я купя!
На Скункс му премаля.
— Ти… ти не ми… — той изкопа листчето смачкана хартия от джоба си, на което беше записал инструкциите тази сутрин, и го показа на Спайкър. На него с треперливия почерк на Скункс пишеше: „Нов модел ауди А4 кабриолет, автоматик, нисък километраж, металик в синьо, сребристо или черно“.
— Изобщо не каза какъв мотор искаш — каза Скункс.
— И от кое проклето дърво си паднал? Хората, които купуват готини коли, обичат да са с готини двигатели.
— Тази хвърчи като врящо лайно — каза Скункс отбранително.
Спайкър сви рамене, погледна замислено колата.
— Не-е, не е за мен — телефонът му пак зазвъня. — И цветът никак не ми харесва — погледна дисплея, вдигна телефона до ухото си и каза рязко: — Зает съм. Ще ти се обадя по-късно — а после затвори. — Шейсет лири стерлинги.
— Какво? — Скункс очакваше поне двеста.
— Ако щеш.
Скункс го изгледа мрачно. Копелето винаги намираше начин да го прецака. Или имаше резка върху боята, или гумите бяха износени, или имаше нужда от нов ауспух. Все нещо. Но поне щеше да спечели тайно от паркинга, като по този начин му го върнеше поне мъничко, но удовлетворително.
— Откъде я взе?
— Площад „Риджънси“.
Спайкър кимна. Оглеждаше внимателно колата отвътре и Скункс знаеше защо. Търсеше следа или ожулено, за да свали още повече цената. После погледът на Спайкър се спря алчно на нещо в краката на седалката до шофьора. Той отвори вратата, наведе се, после се изправи с парче хартия в ръка като трофей, което огледа внимателно.
— Брилянтно — каза. — Това беше добре!
— Какво?
— Разписка за паркиране от площад „Риджънси“. Отпреди двайсет минути. Само две лири! Страхотен си, Скункс! Значи ми дължиш двайсет и пет лири от онези, които ти дадох.
Скункс прокле собствената си глупост.
39
Думите му я разтърсиха. Уплашиха я. Очите му бяха изцъклени, кръвясали. Пиян ли беше? Или се беше надрусал с нещо?
— Отвори го! — повтори той. — Отвори го, кучко!
За миг й се дощя да го прати по дяволите — как смее да й държи такъв тон? Но съзнавайки под какъв огромен стрес се намираше, тя се опита да му угоди, да го успокои и да го върне от онова място или пространство, в което беше попаднал. Тя махна поредния слой тънка хартия. Беше странна игра. Първо ти крещим и те ругаем, после ти даваме подарък, нали така?
После махна още един слой хартия, смачка го на топка и го пусна на леглото до себе си, но в държането му нямаше промяна. Вместо това той се вбесяваше все повече, трепереше от гняв.
— Хайде, кучко! Защо се бавиш толкова?
Софи я поби тревожна тръпка. Изведнъж й се дощя да не е тук, затворена като в капан в стаята си с него. Нямаше представа какво щеше да намери в кутията за подаръци. Той досега никога не й беше подарявал нищо, с изключение на цветя на няколко пъти напоследък, когато идваше в апартамента й. Но каквото и да беше, нещо не беше наред; като че ли изведнъж оста на света се беше изместила.