— Абе и теб също си те бива.
— Само ме бива ли? — повтори тя думите му, теглейки катарамата на панталона му, като че ли от това зависеше оцеляването на света, а после рязко смъкна панталоните и боксерките му върху обущата.
— В смисъл, че си най-красивата, невероятна, страхотна жена на планетата.
— Значи на другите планети има по-красиви жени от мен?
С ловко движение Клео бръкна в чашата, метна още едно кубче лед в устата си, а после извади още лед от чашата и го притисна до тестикулите му.
В отговор Грейс само издиша рязко. Всичко в него гореше от такова наситено удоволствие, че чак изпита болка. Той смъкна копринената дреха от раменете й и зарови устни в мекия й врат, а тя го пое в уста, дълбоко, до основата, заровила лице в разрошените му срамни косми.
Грейс стоеше, пиян от горещината на нощта, аромата на парфюма й, усещането за кожата й и в някакво далечно кътче на съзнанието си пожелаваше този миг да продължи завинаги — невероятен миг на чиста, абсолютна радост и блаженство, да можеше да го замрази така, да остане тук, всмукан от ледените й устни, с тази усмивка в очите, с тази истинска радост, танцуваща в душата му.
Но някъде съвсем наблизо беше надвиснала сянка. Мюнхен. Той я изтласка. Призрак, това беше. Само призрак.
Желаеше тази жена Клео толкова много. Не само сега, в този момент, беше я желал през целия си живот. Обожаваше всяка нейна част. В този миг се чувстваше много повече влюбен от който и да било мъж на планетата преди него. По-влюбен, отколкото смееше да се надява, че може да му се случи отново, след тези дълги девет години в пустинята.
Прокарвайки със сила ръце през дългата й копринена коса, той изрече без дъх:
— Господи, Клео, толкова си…
— невероятна…
— изумителна…
— толкова…
А после, все още без да свали сакото си, със смъкнати панталони и боксерки около глезените, с полуразсъблечена риза, той лежеше върху нея върху дебелия бял китеник на лъснатия дъбов под, дълбоко, толкова невероятно дълбоко проникнал в нея, обгърнал я с ръце, и целуваше това гърчещо се диво създание на милион контрасти.
Той хвана здраво главата й и притегли силно устата й към своята. С усет за копринената й кожа върху своята. С усет за безподобно красивото й, гъвкаво тяло. Понякога я усещаше като чудесен расов състезателен кон. Понякога — както сега — внезапно откъснала устни от неговите и втренчена съсредоточено в него — виждаше в нея уязвимо малко момиченце.
— Ти никога няма да ме нараниш, нали, Рой? — попита тя жално.
— Никога.
— Невероятен си, знаеш ли това?
— Ти си по-невероятна — той отново я целуна.
Тя обхвана тила му, като натискаше с пръсти толкова силно, че го заболя.
— Искам да свършиш, като ме гледаш в очите — прошепна му напрегнато.
Малко по-късно той се събуди с болезнено изтръпнала дясна ръка и примигна объркано, неспособен за миг да определи къде се намираше. Свиреше музика. Песен на Дайдо, която позна. Гледаше право в един правоъгълен аквариум. В него плуваше самотна златна рибка сред нещо като потънали останки от миниатюрен гръцки храм.
Марлон?
Но това не беше неговият аквариум. Опита се да раздвижи ръката си, но тя беше безчувствена като буца желе. Разтърси я. Тя се разтресе. После полезрението му се запълни с разрошени руси срамни косми. Гледката се смени с чаша уиски.
— Храна? — каза Клео, застанала гола над него.
Той пое чашата с другата си ръка и отпи. Господи, вкусът беше чудесен. Остави чашата и целуна голия й глезен. После тя легна и се сгуши в него.
— Как си, сънчо?
Ръката му постепенно се възстановяваше. Достатъчно, за да я прегърне с нея. Целунаха се.
— Колкоечасът? — попита той.
— Два и петнайсет.
— Съжалявам. Аз… аз не исках така да се отнеса.
Тя целуна очите му едно подир друго много бавно.
— Не си се отнесъл.
Той видя в мек фокус красивото й лице, русата й коса. Вдъхна сладките аромати на пот и секс. Видя отново златната рибка, която кръжеше из аквариума, без да ги забелязва, забавлявайки се, както сигурно се забавляват златните рибки. Видя горящи свещи. Цветя. Абстрактни рисунки по стените в стил фънк. Претъпкани с книги рафтове от пода до тавана.
— Искаш ли да си легнем в леглото?
— Добър план — каза той.
Опита се да стане и чак тогава разбра, че все още е полуоблечен.
Смъквайки всичко от себе си, хванал ръката на Клео с едната си ръка и чашата с другата, той вдървено се изкачи по стъпалата на тясното дървено стълбище, а после се тръсна на масивното легло с най-меките чаршафи, на които някога беше лежал в живота си, и с музиката на Дайдо, която не спираше.