— Исках да ви попитам нещо на четири очи, старши детектив.
Грейс поднесе електронната карта до вратата. Ключалката щракна и той я отвори.
— Току-що казах всичко, което имах да казвам на пресата. Нямам повече коментари на този етап.
— Мисля, че имате — каза Спинела, а самодоволната му физиономия дразнеше Грейс все повече. — Нещо, което пропуснахте.
— Ами говорете с Денис Пондс.
— Щях да повдигна въпроса на конференцията — каза Спинела, — но нямаше да ми бъдете благодарен затова. За противогаза?
Грейс се завъртя рязко, шокиран, и направи стъпка към репортера, като остави вратата да се затвори отново зад него.
— Какво казахте?
— Чух, че на местопрестъплението е открит противогаз… че може би е бил използван от убиеца… някакъв откачен ритуал или нещо такова?
Мислите на Грейс препускаха. Кипеше от гняв, но ако му дадеше воля, това нямаше да помогне. Беше се случвало и преди. Преди няколко месеца, когато една жизненоважна информация за нещо, открито на местопрестъплението — в случая вид бръмбар, — не беше съобщена на пресата, но беше издадена от някого на „Аргъс“. И ето че сега се случваше отново. Чие дело беше това? Макар за противогаза да не бе споменато на пресконференцията, половината съсекска полиция вече знаеше за него.
Вместо да се разкрещи на Спинела, Грейс го огледа преценяващо. Момчето беше умно и очевидно престъпленията бяха неговата стихия. Много вероятно беше до година-две да се премести от местния в някой по-голям, дори национален вестник; нямаше да спечели нищо, ако го превърне в свой враг.
— Окей, оценявам, че не сте го повдигнали на пресконференцията.
— Вярно ли е?
— Записвате ли ме или не?
Спинела предвидливо затвори бележника си.
— Не.
Грейс се поколеба, все още беше предпазлив доколко може да се довери на репортера.
— На местопрестъплението беше намерен противогаз от Втората световна война, но не знаем свързан ли е с убийството.
— И си мълчите, защото само истинският убиец ще знае, че е бил там?
— Да. И много ще ни помогнете, ако не споменавате за него… засега.
— И какво ще спечеля аз от това? — контраатакува веднага Спинела.
Грейс се хвана, че се захили на безочливостта на младежа.
— Сделка ли се опитвате да сключите?
— Това означава, че ми оставате длъжник. За в бъдеще. Ще задържа информацията. Разбрахме ли се?
Грейс кимна и се ухили отново.
— Нагла маймуна такава!
— Радвам се, че се разбираме.
Грейс отново се обърна към вратата.
— Само още един бърз въпрос — каза Спинела. — Вярно ли е, че вие и помощник-началничката на брайтънската полиция Алисън Воспър не се разбирате много?
— Продължавате ли да не ме записвате? — попита Грейс.
Спинела кимна и вдигна затворения бележник.
— Без коментар! — Грейс се усмихна с най-киселата си усмивка и този път влезе в офиса си, като затръшна вратата зад себе си.
Десет минути по-късно Грейс и Брансън седяха в червените, подобни на кофи, столове в залата за разпити на свидетели срещу Брайън Бишоп, който изглеждаше отчаян. Полицай Маги Кембъл, която чакаше отвън, го беше докарала от хотела му.
Грейс, без сако и по риза с къси ръкави, остави бележника си на масичката за кафе, после попи потта от челото си с носна кърпа. Брансън, облечен в бяла тениска, тънки сини дънки и маратонки, днес не изглеждаше толкова отчаян.
— Имате ли нещо против отново да записваме, за да спестим време, сър? — попита Грейс Бишоп.
— Както желаете.
Брансън включи апарата.
— Часът е дванайсет и три минути на обяд, събота, 5 август. Старши детектив Грейс и детектив сержант Брансън разпитват мистър Брайън Бишоп.
Грейс отпи вода, като отбеляза, че Бишоп е облечен в същите дрехи като вчера с изключение на ризата — днес носеше лимоненозелено поло. Изглеждаше много по-разсипан от скръб от вчера, като че ли осъзнал факта на загубата си. Може би вчера караше на адреналин от шока, което се случваше понякога. Скръбта поразяваше хората по различен начин, но имаше отдавна изпитани стадии, през които преминаваха повечето скърбящи. Шок. Отричане. Гняв. Тъга. Вина. Самота. Отчаяние. Постепенно приемане. И Грейс беше наясно, че някои от най-хладнокръвните убийци, с които се беше сблъсквал, можеха да изиграят всички тези настроения за номинация за „Оскар“.
Наблюдаваше Бишоп, който, наведен напред на стола си, много съсредоточено разбъркваше с пластмасова лъжичка кафето, което му беше донесъл Брансън, и се намръщи, когато забеляза израза на интензивна концентрация върху лицето му. Дали пък не броеше колко пъти го разбърква?