Ах, мамка му! Току-що си спомни, че беше обещала на Софи да й се обади вчера, когато беше на фризьор, и съвсем й беше изхвръкнало от главата.
Понесла изключително скъпата си покупка в модерна фирмена торбичка с въжени дръжки, тя излезе на натоварената „Ийст Стрийт“, изрови от чантата си миниатюрния последен модел „Нокия“ и се обади на Софи. Веднага я прехвърлиха към гласова поща. Остави извинително съобщение, предложи да се срещнат за по едно питие около седем и трийсет, а после да си поделят разходите за таксито до мястото на партито. След като свърши, се обади на стационарния телефон в апартамента на Софи. Но и той я препрати към гласова поща.
Остави и там второ съобщение.
49
Рой Грейс не остави съобщение. Вече беше оставил едно по-рано на домашния телефон на Клео, както и на мобилния й, беше оставил и съобщение на телефонния секретар в моргата. В момента слушаше жизнерадостния й поздрав по гласовата поща на мобилния й телефон вече за трети път днес. Той затвори. Очевидно го избягваше, като все още се цупеше заради Санди.
Мамка му, мамка му, мамка му!
Беше го яд на себе си, че толкова тромаво поднесе нещата. Че излъга Клео и разруши доверието й в него. Окей, беше бяла лъжа, дрън-дрън-дрън. Но онзи въпрос, който му зададе, онзи простичък въпрос, на който той не можеше да отговори не само на нея, но и на себе си. Убийственият въпрос: „Какво ще стане, ако я намериш?“
Той наистина не знаеше. Имаше толкова много непредвидими величини. Толкова много различни причини хората да изчезват и повечето от тях му бяха известни. Толкова пъти беше разисквал това с екипа за намиране на изчезнали и с психиатъра си, при когото ходеше от години. В сърцето си къташе плахата надежда, че ако Санди беше жива, страдаше от амнезия. Това беше една реалистична възможност в първите дни и седмици след изчезването й, но сега, след като бяха изминали толкова много години, сламката беше твърде тънка, за да се хваща за нея.
Пред очите му се клатушкаше часовник „Суоч“ с розов циферблат с бели цифри и бяла каишка.
— Купих на деветгодишната си дъщеря един такъв. Подскочи до небето от радост, нали знаете какво имам предвид — ах, ау и прочие — обади се продавачът услужливо. Той беше светлокож мъж от афрокарибски произход, току-що прехвърлил трийсетте, модно облечен и дружелюбен, с коса, която приличаше на сноп часовникови пружини.
Грейс се съсредоточи върху задачата си. Сестра му беше предложила да купи на кръщелничката си часовник за рождения й ден утре и той се беше обадил на майка й, за да се увери, че няма и те да й купят такъв. Пред него на стъкления тезгях имаше изложени десет часовника. Проблемът му беше, че нямаше представа какво щеше да сметне за готино или за ужасно едно деветгодишно момиче. Спомняше си собственото си разочарование при отварянето на досадни подаръци, натрапени от добронамерените му кръстници. Чорапи, халат, пуловер, дървен модел на микробус за доставка на стоки на „Хародс“, чиито колела не се въртяха.
Всички часовници бяха различни. Розовият с белите цифри беше най-красив, най-фин.
— Не знам какво е на мода при часовниците… за кой от тях едно деветгодишно момиче ще реши, че е готин?
— Този няма грешка. Абсолютно. Точно такива сега носят всички. Гледали ли сте онова шоу в събота сутрин по Канал четири?
Грейс поклати глава.
— Миналата седмица в него имаше едно хлапе с такъв часовник. Дъщеря ми откачи!
— Колко струва?
— Трийсет лири. Продава се в красива кутийка.
Грейс кимна, измъквайки портфейла си. Поне този проблем беше решен. Макар и най-малкият от възникналите напоследък.
Вечерта се сблъска с много по-големи проблеми на оперативката в шест и трийсет в конферентната зала на Съсекс Хаус, като задушаващата жега в помещението беше най-малкият. Всичките двайсет и двама души от екипа бяха със свалени сака и повечето мъже като Грейс носеха ризи с къси ръкави. Държаха вратата отворена, което създаваше илюзията, че от коридора лъха по-хладен въздух, докато два вентилатора бръмчаха шумно и безполезно. Всички в помещението се потяха. Когато последният от тях зае мястото си, в потъмнялото небе отекна гръм.
— Ей ви на — каза Норман Потинг, с големи петна пот върху кремавата риза, — традиционното английско лято. Два дни хубаво време, а после гръмотевична буря.
Няколко души от екипа се усмихнаха, но Грейс почти не го чу, толкова се беше улисал в собствените си мисли. Клео продължаваше да не отговаря на обажданията му. Беше си взел билет за самолета в седем и трийсет утре сутринта за Мюнхен, като щеше да се върне в девет и петнайсет вечерта. Но поне там имаше човек, който да му помогне. Макар че не се бяха чували с Марсел Кулен повече от четири години, човекът отговори на обаждането му след един час и нещо и доколкото Грейс успя да разбере объркания му развален английски, немският детектив искаше да го посрещне лично на летището. Не беше забравил да отмени и неделния обяд утре у сестра си — за голямо нейно разочарование и мълчаливия гняв на Клео.