Малко по-напред се виждаха почернелите подпорни греди от развалините на Уест Пиър, издигащи се от плитчините в гаснещата светлина като призрачна скулптура. С всяка минута водата като че прииждаше по-бързо, по-настоятелно, а разбиващите се вълни ставаха все по-големи и шумни.
Момичето изписка и се опита да дръпне приятеля си по-надалеч, към брега, когато водата изведнъж се втурна напред и покри босите й крака.
— Бен, намокрих се!
— Тамара, такава си лигла! — отговори той, застанал твърдо, докато друга вълна, още по-наблизо, ги заля чак до глезените, а после трета — до коленете. Той посочи към хоризонта, към тъмночервеното кълбо на слънцето. — Виж залеза. Когато слънцето се скрие зад хоризонта, ще проблесне зелена светлина. Виждала ли си я?
Но тя не гледаше към слънцето. Тя гледаше към един дънер, премятан от прилива. Дънер с дълги повесма водорасли от едната страна, които струяха подире му. Надигналата се още по-голяма вълна всмука обратно дънера. И за един кратък, мимолетен миг, докато дънерът се обръщаше, тя видя лице. Ръце и крака. И разбра, че това не бяха водорасли. Това беше човешка коса.
Тя изпищя.
Бен се отскубна от ръката й и хукна към водата. Една вълна го удари в коленете, като опръска с пяна цялото му тяло и лице и слънчевите му очила и замъгли виждането му. Тялото се обърна още веднъж — гола жена с отчасти изядено лице и цвят на кожата като восък. Океанът я теглеше обратно, навътре от Бен, като че ли я беше показал само за кратко да я видят.
Младежът се хвърли напред, вече нагазил във вода до бедрата и мокър до кости, когато поредната вълна избухна около него, хвана здраво една ръка за китката и дръпна силно. Кожата беше студена и хлъзгава като на земноводно. Той потръпна, но не я пусна. Жената изглеждаше дребна, но докато океанът я теглеше обратно, тежеше като олово. Той задърпа в другата посока, вкопчен като в мрачна игра на теглене на въже.
— Тамара! — извика той. — Обади се за помощ! Набери 999 на мобилния си!
После внезапно, все още вкопчен здраво в китката, падна. Пльосна се право по гръб в калта, а оглушителна пяна от поредната разбиваща се вълна зарева, засмука и загъргори около лицето му и около него. А вече чуваше и някакъв друг звук — нисък, накъсан вой, все по-силен, по-интензивен, по-пронизителен.
Беше Тамара. Застанала като вцепенена, с изскочили от шок очи и отворена уста, от която някъде от дълбоко извираше писък.
Бен още не беше осъзнал, че ръката, която държеше, се беше откъснала от тялото.
52
Телефонът на Клео звънеше. Домашният. Тя се премести на дивана, за да види какво е изписано на дисплея. Беше мобилният номер на Грейс.
Остави го да звъни. Изчака. Четири позвънявания. Пет. Шест. После се включи гласовата й поща и звъненето спря. Трябва да беше четвъртото — може би дори петото — позвъняване от него днес по тази линия. Плюс всички останали по мобилния й телефон.
Беше проява на детинщина от нейна страна да не отговаря на обажданията му, знаеше го и рано или късно щеше да й се наложи да отговори; но все още не беше сигурна какво иска да му каже.
С натежало сърце, тя вдигна чашата си за вино и с известна изненада установи, че е празна. Отново. Вдигна бутилката чилийско совиньон блан и установи за още по-голяма своя изненада, че в нея бяха останали само няколко пръста. „Мамка му“, каза, наливайки си виното. То едва покри дъното на голямата чаша.
Беше дежурна тази събота и неделя, което означаваше, че не трябва да пие много, може би изобщо, тъй като можеха да я повикат по всяко време на деня или нощта. Но днес изпитваше остра нужда от алкохол. Беше гаден ден. Наистина гаден ден. След разправията й с Рой, без да мигне през останалата част от нощта, я бяха извикали в моргата в десет сутринта да приеме тялото на шестгодишно момиченце, блъснато от кола.
През осемте си години в тази професия беше претръпнала за повечето неща, но не и за телцата на деца. Всеки път й влизаха под кожата. Като че ли хората скърбяха различно за дете, някак си по-дълбоко, отколкото и за най-обичания възрастен човек, като че ли беше немислимо дете да бъде изтръгнато от нечий живот. Мразеше, когато погребалният агент донасяше мъничкия ковчег, мразеше и този вид аутопсии. Това момиченце беше за понеделник — страхотен понеделник, който предстои.
Следобед пък трябваше да иде в мрачен апартамент в една западнала къща близнак до гарата на Хоув и да вземе оттам тялото на възрастна дама, което беше стояло повече от месец според колегата й Уолтър Хордърн, ако се съдеше по състоянието на тялото и степента на инфектирането му с мухи и ларви.