Беше го яд за изгубените трийсет ценни минути, които подяждаха бездруго краткото време, с което разполагаше днес. Почти не забеляза ръцете на стюардесата, която се пресегна и вдигна останките от закуската му, докато той се взираше в ландшафта, разкриващ се под него.
Мозайка от кафяви, жълти и зелени правоъгълници равнинна селскостопанска земя, простряла се върху привидно безкрайна равнина без хоризонти. Виждаше малки струпвания от бели къщички с червени и кафяви покриви, горички, толкова ярко смарагдово зелени дървета, че приличаха на нарисувани със спрей. После малък град. Още струпани къщи и сгради.
В него се надигаше огромна, истерична паника. Щеше ли да познае Санди, ако я видеше? Имаше дни, когато не можеше да си спомни лицето й, без да погледне снимката, като че ли времето — независимо дали това му харесваше или не — я изтриваше бавно от паметта му.
А ако беше някъде там, долу, в този ширнал се ландшафт, то къде точно? В града, който той все още не виждаше? В едно от тези отдалечени селца под тях, над които прелитаха бавно? Живееше ли Санди някъде живота си в този огромен ширнал се под него ландшафт? Анонимна немска домакиня, чиято житейска история никой не е поставял под въпрос?
Ръката на стюардесата отново се появи пред него, вдигна сивата масичка и завъртя лостчето, което я закрепяше. Земята се приближаваше, сградите ставаха все по-големи. Виждаше коли, които пътуваха по пътищата. Чу гласа на капитана по интеркома, който нареди на екипажа да заеме местата си за кацане.
После капитанът благодари, че са летели с „Бритиш Еъруейз“, и им пожела приятен ден в Мюнхен. За Грейс допреди два дни Мюнхен беше само място на картата. Име във вестникарските страници някъде назад в съзнанието му. Име от телевизионните документални филми. Име в уроците по история, когато ходеше на училище. Място, където все още живееха далечни роднини на Санди, които той никога не беше виждал, от едно минало, с което тя нямаше връзка.
Мюнхен, където Адолф Хитлер беше свил дом и беше арестуван на младини за опит за преврат. Мюнхен, където през 1958 година половината футболен отбор на „Манчестър Юнайтед“ беше загинал в самолетна катастрофа на заснежената писта. Мюнхен, където през 1972 година Олимпийските игри си спечелиха мрачна слава заради арабските терористи, които убиха единайсет израелски спортисти.
Самолетът се друсна силно и минута по-късно Грейс усети как предпазният колан се врязва в корема му, докато удряше спирачи, а двигателите ревяха на заден. После изрулира леко по пистата. Подминаха един ветропоказател, корпуса на стар ръждясал самолет със счупен колесник. По интеркома съобщаваха информация за пътниците, които трябваше да направят връзка с други линии.
Мъжът в стола до него, когото той почти не забеляза, включи мобилния си телефон. Грейс извади своя от кремавото ленено сако и също го включи, като погледна дисплея с надежда за съобщение от Клео. Наоколо се чуваше бибипкането на сигналите за съобщения. Изведнъж и неговият телефон бибипна. Сърцето му подскочи. После изпита разочарование. Беше само служебно съобщение от немската телекомуникационна компания.
През неспокойно прекараната нощ той се събужда на няколко пъти и се тревожеше какво да облече. Знаеше, че е смешно, защото в душата си нямаше чувството, че днес ще види Санди, дори наистина да беше тук някъде. Въпреки това искаше да изглежда възможно най-добре, просто за всеки случай… Искаше да изглежда — и да мирише — така, както тя може би го помнеше. Купуваше му одеколон „Булгари“, от който имаше все още. Тази сутрин се напръска с него. После сложи под кремавото сако бяла тениска. Леки джинси, защото, когато провери температурата в Мюнхен, тя се оказа двайсет и осем градуса. Удобни маратонки, защото прецени, че ще му се наложи да походи доста.
Въпреки това беше изненадан от лепкавата, наситена с бензинови пари жега, която го обгърна, когато заслиза по стълбата на самолета и прекоси асфалта до чакащия автобус. Минути по-късно, без никакъв багаж, малко след десет и петнайсет часа местно време, той прекоси тихото, охлаждано с климатик митническо фоайе в залата за пристигащи и веднага видя високата усмихната фигура на Марсел Кулен.
С остригана чуплива тъмна коса, падаща свободно на челото, и широка усмивка на симпатичното лице, немският детектив носеше неангажиращо неделно облекло — леко кафяво пилотско яке над жълта поло риза, размъкнати джинси и кафяви кожени мокасини. Той стисна здраво с две ръце протегнатата ръка на Грейс и каза с гърления си акцент: