— Рой, почти не познал тебе. Изглеждаш толкова млад!
— И ти!
Грейс се трогна от топлия поздрав на човека, когото в действителност не познаваше чак толкова добре. Всъщност така се разчувства по случая, че внезапно и съвсем нехарактерно едва не се просълзи.
Размениха любезности, докато прекосяваха почти празната сграда по черно-белия, шахматно подреден под. Английският на Кулен беше добър, но на Грейс му трябваше време да свикне с акцента. Те крачеха подир самотен пътник, който возеше малък сак на колела, покрай раираната тента на магазин за сувенири и излязоха отзад в лепкавата жега, покрай дълга върволица от кремави таксита, предимно мерцедеси. Докато изминаваха късото разстояние до паркинга за коли, Грейс сравняваше почти провинциалното спокойствие на летището със суматохата на „Хийтроу“ и „Гатуик“. Приличаше му на град на призраци.
На немеца току-що му се беше родило трето дете, момченце, и ако им останело време днес, той се надявал много да заведе Грейс у дома да се запознае със семейството му, информира го Кулен с широка усмивка. Грейс, седнал в напуканата кожена седалка до шофьора на древното, но лъскаво БМВ 5, му каза, че много би искал. Тайничко обаче нямаше никакво желание за това. Не беше дошъл тук за социални контакти, искаше да посвети всяка безценна минута на откриването на следа от Санди.
Благословена струя хладен въздух облъхна лицето му от астматичния климатик на колата, докато се отдалечаваха от летището през селския пейзаж, който той бе гледал отгоре. Грейс зяпаше през прозорците, запленен от ширналия се простор. И осъзна, че не беше обмислил както трябва нещата. Какво, за Бога, се канеше да направи за един-единствен ден?
Покрай тях прелитаха пътни знаци, сини с бели надписи. На един от тях пишеше летище „Франц Йозеф Щраус“, което току-що бяха напуснали, а на друг прочете „Мюнхен“. Кулен продължаваше да бъбри, като изреждаше имената на служителите, с които беше работил в Съсекс. Почти механично Грейс разказа, доколкото можа, по нещо за тях, а умът му се разкъсваше между мислите за убийството на Кати Бишоп, тревогата за връзката им с Клео и опитите да се съсредоточи върху днешната предстояща задача. За миг погледът му проследи един сребърночервен влак от предградията, който пътуваше успоредно с тях.
Внезапно гласът на Кулен се оживи. Грейс чу думата „футбол“. Видя от дясната си страна масивен бял стадион във формата на автомобилна гума и думите „Allianz Arena“ с големи сини букви на него. Отзад върху изкуствен хълм се виждаше самотен бял вятърен генератор.
— Ще те разведа малко наоколо, да добиеш усет за Мюнхен, после ще идем в офиса и след това в Английската градина — каза Кулен.
— Добър план.
— Направил ли си списък?
— Да, направил съм.
Лейтенантът му беше предложил, преди да дойде, да направи списък на всички неща, от които се интересуваше Санди, а после можеха да идат там, където би могла да ходи и тя заради тях. Грейс погледна бележника си. Беше дълъг списък. Книги, Джаз. „Симпли Ред“. Род Стюарт. Танци. Храна. Антики. Градинарство. Филми, особено филми с Брад Пит, Брус Уилис, Джек Никълсън, Уди Алън и Пиърс…
Внезапно телефонът му зазвъня. Той го извади от джоба си и погледна дисплея с надежда да види един от номерата на Клео.
Но номерът беше скрит.
55
В десет и петнайсет в неделя сутринта Дейвид Къртис — млад полицай на изпитателен срок втори ден в Брайтън, беше вече изкарал част от смяната си. Високо деветнайсетгодишно момче, сериозно, с тъмнокестенява подстригана късо и сресана коса, но със загатната модна линия, той седеше на седалката до шофьора в полицейския патрулен воксхол, който миришеше на снощни пържени картофи и се шофираше от най-големия досадник в бара на полицейския участък на „Джон Стрийт“.
Полицейски сержант Бил Норис, къдрокос, приличащ на мопс в лицето мъж в началото на петдесетте, не беше надскочил званието сержант. Сега, когато го деляха само месеци от пенсиониране, той с удоволствие учеше този младок. Или по-скоро се радваше на аудитория, която трябваше да изслушва всичките му бойни истории, които никой друг не желаеше вече да чува.
Пътуваха бавно по заринатата с боклуци „Уест Стрийт“, където вече всички клубове бяха затворени, а паважът беше осеян със счупени стъкла, захвърлени опаковки от бургери и кебапи и целия обичаен боклук от събота вечер. Две коли за почистване на улиците се трудеха усърдно, стържейки около бордюрите.