Една от колите в плътния поток на кръговото движението по „Луис Роуд“, от обратната страна на портите от ковано желязо на моргата, беше черна тойота приус. За разлика от повечето коли в движението, вместо да продължи надолу към крайбрежния булевард, тя зави наляво в улица, успоредна с тази на моргата, после тръгна бавно нагоре по стръмния хълм с малки къщи близнаци от двете страни, докато търсеше място за паркиране. Милиардерът на време се усмихна. Точно пред него имаше място, колкото му беше необходимо, не повече. Чакаше го.
После отново засмука ръката си. Болката се засилваше; замъгляваше му мисленето. И на вид раната не изглеждаше добре. Беше се подула още повече през нощта.
— Проклета малка кучка! — изкрещя той във внезапен изблик на гняв.
Макар че Клео беше работила осем години из моргите, тя все още бе възприемчива към миризмите. Воняга, която я удари днес, когато отвори вратата, почти я повали физически назад. Като всички, които работеха в моргата, отдавна се беше научила да диша през устата, но смрадта на гниещо месо — кисела, остра, зловонна — висеше тежка и лепнеща във въздуха, като че ли натежала от допълнителни атоми, и я обвиваше като в невидима мъгла, завихряйки се около нея и прониквайки през всяка пора в кожата й.
Възможно най-бързо, задържайки дъх и забравила за разговорите, които трябваше да проведе, тя бързо мина покрай офиса си и влезе в малка съблекалня. Смъкна чифт чисти зелени панталони и туника от закачалката, мушна крака в белите гумени ботуши, измъкна чифт латексови ръкавици от опаковката им и намушка в тях влажните си ръце. После си сложи маска на лицето; не че щеше да намали много миризмата, но малко щеше да помогне.
Сви надясно, мина по късия коридор, облицован със сиви плочки, влезе в приемната до главната зала за аутопсии и включи лампите. Мъртвата беше вписана като „неизвестна жена“ — название, което даваха на всички неидентифицирани жени, които донасяха тук. На Клео винаги й се струваше страшно тъжно да си мъртъв и неидентифициран.
Жената лежеше на стоманената маса до още три трупа, подредени един до друг, с откъсната ръка, поставена между краката, с провиснала назад права коса с малко водорасълче в нея. Клео се приближи, като бързо размаха ръка и подплаши дузина трупни мухи във въздуха, които литнаха из помещението. През миризмата на тлен различаваше и друга една силна миризма. Дъха на море. И внезапно, измъквайки нежно водорасълчето от косите на жената, я обхвана несигурност за срещата със сестра й на плажа.
После иззвъня звънецът на задната врата. Беше пристигнал погребалният агент. Тя провери камерата за наблюдение, преди да отвори задните врати към товарно-разтоварния отдел и да помогне на двама младежи в ежедневни дрехи да натоварят труповете в пластмасовите им чували отзад на дискретен кафяв микробус. После те заминаха. Тя заключи старателно вратите на товарно-разтоварния отдел и се върна в приемната.
От шкафа в ъгъла извади бял найлонов чувал за трупове и се върна при тялото. Мразеше да се занимава с удавници. Кожата им след няколко седмици във водата беше призрачно восъчнобяла и тъканта като че ли се изменяше и заприличваше на леко люспесто свинско. Терминът беше „адипоцир“. Първият техник в моргата, с когото бе работила Клео и който имаше вкус към зловещото, й беше казал с блясък в очите, че другото му известно название било „гробищен восък“.
Устните, очите, пръстите, част от бузите, гърдите и вагината на жената бяха изядени от малки рибки или раци. Зле огризаните й гърди висяха сбръчкани и отметнати наляво и надясно, като голяма част от вътрешната им тъкан липсваше, наред с последната трошица достойнство на бедното същество.
„Коя ли си ти?“ — запита се Клео, докато отваряше чувала и го подпъхваше под нея, като я повдигна леко, но внимателно да не се разкъса плътта.
При огледа миналата нощ, заедно с двамата униформени полицаи, инспектора и полицейския хирург, както и Рони Уотсън от съдебния следователския отдел, не откриха видими признаци, че е била убита. По тялото нямаше белези освен одраскванията при търкалянето на тялото по чакъла от приливните вълни, макар че тя беше в напреднал стадий на разложение и уликите може би вече бяха заличени. Съдебният следовател беше уведомен и им беше разрешено да докарат тялото в моргата за аутопсия и за идентифициране — най-вероятно по зъбите — в понеделник.
Клео отново я огледа внимателно сега, като провери за охлузване около врата, което можеше да са пропуснали, или пък за входна рана от куршум, като се опитваше да научи нещо за мъртвата. Винаги беше трудно да се определи възрастта на труп, прекарал известно време във водата. Годините й можеха да бъдат някъде от средата на двайсетте до четирийсетте, предположи тя.