Тя спря за миг и погледна в неговата посока, като че ли се чудеше кого вика той.
За да не се съмнява, той размаха отчаяно ръка и заспринтира към нея, крещейки: „Санди! Санди! Санди!“
Но тя вече тичаше отново и изчезна зад един завой. Появиха се двама конни полицаи, които се насочваха към него, и за миг той си помисли дали да не ги помоли за помощ. Претича обаче покрай тях, усещайки бдителните им погледи.
После в далечината видя жълта стена на сграда. Тя тичаше покрай червен светофар и кофа на колелца, по някакъв мост, покрай сградата и няколко скупчени автобуса.
После спря до паркирано сребърно БМВ и затърси нещо в чантичката си… сигурно ключа, предположи той.
Изведнъж се озова до нея, задъхан от тичането.
— Санди! — възкликна той възторжено.
Тя обърна глава, дишайки тежко, и му каза нещо на немски.
А после, вече разглеждайки я както трябва, той разбра, че това не е Санди.
Изобщо не беше тя.
Духът му рухна като асансьор със скъсан кабел. Имаше същия профил, обезпокоително подобен, но лицето беше по-широко, по-плоско, много по-грозно. Не можеше да види очите й зад тъмните очила, но не му и трябваше. Устата не беше на Санди; беше малка уста с тесни устни. Нямаше и великолепната копринена кожа на Санди; това лице носеше следи от младежко акне.
— Аз… съжалявам. Толкова съжалявам.
— Англичанин ли сте? — каза тя с приятна усмивка. — Мога ли да ви помогна?
Вече беше извадила ключа си, беше го вкарала в ключалката и вратите се отвориха. Тя дръпна вратата на шофьора и зарови, търсейки нещо вътре. Той я чу как дрънчи с шепа монети.
— Съжалявам — каза той. — Аз… аз сгреших. Взех ви за друг човек… мислех, че сте някой, когото познавам.
— А аз забравих, че ми е изтекло времето! — и тя се потупа по главата, посочвайки колко е глупава. — Тук полицията глобява много бързо. Билетът за паркиране е само за два часа!
Тя измъкна шепа евро от джоба на вратата.
— Моля ви, може ли да ви попитам нещо? А-а… бяхте ли тук… в четвъртък? Приблизително по същото време?
Тя сви рамене.
— Мисля, че да. В такова време идвам често. — Замисли се малко. — Миналия четвъртък ли? — каза.
— Да.
Тя кимна с глава.
— Определено. Със сигурност.
Грейс поблагодари и тръгна да си върви. Дрехите му лепнеха от пот. По лявата му маратонка се стичаше струйка кръв. След малко видя Макс Кулен, който се приближаваше. Чувстваше се абсолютно смазан. Вдигна мобилния си телефон и го поднесе до ухото си, когато жената тръгна към апарата за таксуване. Но не се обади никъде. Направи й снимка.
61
Клео продължи да се вслушва. Със сигурност беше чула „щрак“.
Зарязвайки на средата задачата си да преобърне слабия, крехък сив труп, тя внимателно го отпусна отново на стоманената маса. „Ало?“ — извика с приглушен от маската глас.
После застана неподвижна, като се вслушваше и гледаше тревожно през вратата към тихия, покрит с плочки коридор. „Ало? Кой е там?“ — провикна се по-високо, като усети как гърлото й се стегна. Свали маската и я остави да виси на връзките: „Ало?“
Тишина. Чуваше се само тихото бръмчене на хладилниците.
Побиха я тръпки от страх. Нима беше оставила отворена външната врата? Със сигурност не, тя никога не я оставяше отворена. Опита се да мисли ясно. Миризмата, когато отвори вратата — да не би да я беше отворила, за да влезе малко чист въздух?
Нямаше начин, едва ли е била толкова глупава. Винаги затваряше вратата; тя се заключваше автоматично. Разбира се, че я беше затворила!
Тогава защо човекът не отговаряше?
А във все по-силно блъскащото си сърце вече знаеше отговора на това. Наоколо се мотаеха разни откачалки, специално привличани от моргите. В миналото се бяха промъквали с взлом няколко пъти, но засега последните системи за сигурност действаха като ефективно възпиращо средство, поне през последната година и половина.
Изведнъж се сети за монитора на наблюдателната камера на стената и го погледна. Той показваше неподвижна черно-бяла картина на асфалта пред вратата, с лехата цветя и част от тухлената стена отзад. В кадър влизаха и задните мигачи и броня на колата й.
После отчетливо чу шумолене на дрехи в коридора.
Цялото й тяло настръхна. За миг замръзна, мислите й се въртяха лудо, опитвайки се да се заловят за нещо. На полицата до шкафа с витрината имаше телефон, но тя нямаше време да стигне до него. Тя се огледа трескаво за някакво оръжие, което да й е подръка. За миг абсурдно й се дощя да грабне ръката на трупа. Страхът опъна кожата й, усещаше скалпа си, сякаш си беше сложила плувна шапка.
Шумоленето приближаваше. Видя една сянка да се движи по плочките.