— Моля, седнете и изчакайте, при вас ще дойде сестра.
— Три часа ли? — попита той.
— Ще им кажа, че е спешно — каза тя безизразно, а после проследи предпазливо как странният мъж с дълга рошава кестенява коса, големи мустаци и брада и тъмни очила, облечен в размъкната бяла риза върху мрежест потник, сиви панталони и сандали, се насочи към едно празно място между мъж с кървяща ръка и възрастна жена с превързана глава и седна. След това взе телефонната слушалка.
Милиардерът на време извади блекбърито си от калъфа, закачен на колана, но преди да има време да направи каквото и да било, върху му падна сянка. Приятна на вид тъмнокоса жена към края на четирийсетте с униформа на сестра беше застанала пред него. На значката на ревера й пишеше „Барбара Лийч — сестра ОЗНП“.
— Здравейте! — каза тя бодро. — Бихте ли дошъл с мен?
Въведе го в малка кабина и го помоли да седне.
— Какъв ви е проблемът?
Той вдигна ръката си.
— Нараних се, докато работех по колата.
— Преди колко време?
След като се замисли за малко, той каза:
— В четвъртък следобед.
Тя я огледа внимателно, като я обърна, а после я сравни с лявата му ръка.
— Изглежда се е инфектирала — каза. — Били ли сте си скоро инжекция против тетанус?
— Не си спомням.
Тя отново огледа ръката му замислено.
— Работили сте върху кола, така ли?
— Стара кола. Реставрирам я.
— Ще доведа лекар да ви види възможно най-бързо.
Той се върна на мястото си в чакалнята и насочи вниманието си към блекбърито. Включи се в мрежата, а после натисна за връзка с „Гугъл“.
Когато влезе в търсачката, затърси MG TF.
Това беше колата, която караше Клео Мори.
Въпреки болката и замъглените му мисли в главата му се оформяше план. Всъщност доста добър план.
— Направо брилянтен! — възкликна, не успял да контролира възбудата си. После веднага се сви в черупката си.
Тресеше се.
Това винаги беше знак за Божието одобрение.
65
Орязвайки с нежелание безценните си часове в Мюнхен, Грейс успя да се качи на по-ранен самолет. През деня времето в Англия се беше променило драстично и малко след шест вечерта, когато отиде да вземе колата си от многоетажния паркинг за кратък престой в „Хийтроу“, небето беше зловещо сиво и духаше студен вятър, с пръски дъжд по стъклото.
През дългите летни дни човек изобщо забравяше, че съществува такъв вятър, помисли си той. Беше като строго напомняне от майката Природа, че лятото няма да трае дълго. Дните вече се скъсяваха. След по-малко от месец щеше да дойде есента. После зимата. Още една година.
Отпуснат и изморен, той се замисли какво всъщност беше постигнал днес, като оставеше настрани поредната черна точка в тефтерчето на Алисън Воспър. Постигна ли нещо изобщо?
Пъхна билета си в автомата и бариерата се вдигна. Дори и спортният рев на двигателя, когато даде газ, който обикновено обичаше да чува, днес му прозвуча не както трябва. Определено не палеха всичките четири цилиндъра. Като собственика си.
„Оправи се в Мюнхен. Обади ми се, когато се върнеш.“
Докато се насочваше към кръговото движение, за да хване М25, той набра мобилния на Клео. Телефонът зазвъня. После чу гласа й, малко завален и заглушаван от фоновия шум, който вдигаше някаква джазова музика.
— Йо! Старши детектив Рой Грейс! Къде си?
— Току-що излязох от „Хийтроу“. А ти?
— Напиваме се тук с малката ми сестричка, вече сме на третия „Морски бриз“… не… излъгах… поправка! Вече сме на петия „Морски бриз“ на крайбрежния булевард, под Аркадата. Духа бесен вятър, но има страхотен оркестър. Ела да ни правиш компания!
— Трябва да стигна до едно местопрестъпление. По-късно?
— Едва ли още дълго ще бъдем в съзнание!
— Значи не си дежурна днес?
— Почивен!
— Да намина ли по-късно?
— Не гарантирам, че ще съм будна. Но можеш да опиташ.
Когато беше дете, „Чърч Роуд“ в Хоув беше скучна задна улица, в която преливаше натоварената търговска „Уестърн Роуд“ на Брайтън, някъде на запад от супермаркет „Уейтроуз“. Бяха я пооправили значително през последните години, с модни ресторанти, деликатесни магазини и магазини със стоки за клиенти под деветдесет години.
Както и по-голямата част от този град, много от познатите имена от миналото по „Чърч Роуд“, като бакалията на Кълън, аптеката на Парис и Грийн, универсалните магазини на Хил от Хоув и на Плъмър Родис, бяха изчезнали. Бяха останали съвсем малко. Такава беше хлебарницата на Фофар. Той зави покрай нея вдясно, продължи по някаква еднопосочна улица, сви вдясно на върха и после пак вдясно, право в Нюманс Вилас.