Тъй е, Анкалиме, и нищо не можем да променим. Защото мъжете са създали Нуменор; мъжете, тия древни герои, за които се пее — за жените им рядко се чува друго, освен че ридаели подир гибелта им. След войните Нуменор е трябвало да намери покой. Ала омръзне ли им да почиват и да си играят на мир, те скоро пак подхващат любимата си игра — война и кръвопролитие. Тъй е; а на нас ни остава да живеем сред тях. Но не сме длъжни да мълчим в знак на покорство. Щом обичаме Нуменор, нека му се порадваме преди да го съсипят. Ние също сме дъщери на великите и знаем що е храброст и воля. Затуй не се превивай, Анкалиме. Впий корен дълбоко в скалата и храбро стой срещу вятъра, дори и да обрули листата ти.
Много повече и далеч по-успешни усилия полагала Ерендис, за да привикне малката Анкалиме единствено с женското общество — с безстрастния, тих и уютен живот сред Емерие без премеждия и тревоги. Момчетата като Ибал вършели пакости и крещели. Мъжете идвали по необичайно време, надували роговете си и се хранели шумно. Те създавали деца и ако грижата за тях се окажела досадна, оставяли я на жените си. И макар по онова време раждането да не било свързано с толкова болести и заплахи, Нуменор не бил „земен рай“ — в него имало и умора, и мъки, и тежък труд.
Също като баща си, Анкалиме била непоколебима в избраната цел; и досущ като него с твърдо упорство обръщала гръб на настоятелните съвети. От майка си донякъде наследила хладното високомерие и чувството за накърнено достойнство; а дълбоко в душата си тъй и не забравила твърдостта, с която Алдарион се изтръгнал от прегръдките й и я положил в леглото, когато бързал да си замине. От все сърце обичала родните ридове и никога през живота си (както сама твърдяла) не би могла да заспи спокойно далеч от шума на стадата. Но не се отказала от правото на наследство и твърдо решила, че когато настане време, ще стане могъща кралица; и тогава ще живее където и както си пожелае.
Изглежда, че през осемнайсетте години след своето възкачване на престола Алдарион често отсъствал от Нуменор; и през това време Анкалиме живеела ту в Емерие, ту в Арменелос, тъй като кралица Алмариан я обикнала и угаждала на всичките й капризи, както някога глезела и малкия Алдарион. В Арменелос я почитали всички, дори и Алдарион; и макар отначало да тъгувала за просторите на Емерие, подир време тази печал отминала и тя открила, че людете се прехласват по нейната хубост, що вече навлизала в своя разцвет. С годините тя станала още по-своенравна и вече я дразнели срещите с Ерендис, която се държала като че съпругът й е починал и не искала да бъде кралица; но все пак продължавала да се завръща в Емерие — както за да избяга от суетата на Арменелос, тъй и за да уязви Алдарион. Хитра била и лукава, та си мислела, че нейните родители се борят единствено от горделивост и заради лично надмощие.
Когато през 892 година навършила деветнайсет години, Анкалиме била обявена за кралска наследница (на много по-ранна възраст, отколкото ставало дотогава, за сравнение виж в началото получаването на титлата от Алдарион); и по същото време Тар-Алдарион наредил да се промени законът за наследяване на кралската власт в Нуменор. Изрично е споменато, че Тар-Алдарион сторил това „не толкова по политически причини, колкото от лична загриженост“ и заради „своята твърда решимост да победи Ерендис“. За промяната на закона се споменава във „Властелинът на Пръстените“, Приложение А:
Шестият крал (Тар-Алдарион) оставил само едно дете, дъщеря. Тя станала първата властваща кралица (а не съпруга на крал); защото тогава бил издаден закон за кралския род, според който право над скиптъра получавало първородното дете на краля, независимо дали е момче или момиче.