Последното изречение е тясно свързано със срещата в Лотлориен, когато Фродо предлага на Галадриел Единствения пръстен („Задругата на Пръстена“, книга 2, глава 7): „И ето че най-сетне всичко се сбъдва. Ти ще ми дадеш Пръстена доброволно! На мястото на Мрачния владетел ще поставиш Кралица“.
В „Силмарилион“ (стр. 97) се казва, че по време на нолдорския бунт във Валинор Галадриел настояла веднага да тръгнат. Не изрекла клетва, ала словата на Феанор за Средната земя запалили пламък в сърцето й, защото копнеела да види необятните волни земи и да властва над тамошните кралства както пожелае.
В настоящия разказ обаче се срещат някои подробности, от които не намираме следа в „Силмарилион“: родството на Финарфиновите деца с Тингол като фактор, повлиял върху решението им да се присъединят към бунта на Феанор; странната неприязън и недоверие на Галадриел към Феанор от самото начало и неговата възхита пред нея; и не на последно място въоръженият сблъсък между самите Нолдори в Алквалонде — Ангрод не казва пред Тингол в Менегрот нищо повече от това, че елфите от Финарфиновия род нямат вина за гибелта на Телерите („Силмарилион“, стр. 159–160). Но по-забележително в току-що цитирания откъс е изричното твърдение, че Галадриел отказала да приеме прошката на Валарите в края на първата епоха.
По-нататък в този очерк е казано, че макар да била наречена от майка си Нервен, а от баща си Артанис (тоест Благородна), тя си избрала синдаринското име Галадриел „защото било най-красиво от всичките й имена и с него я дарил нейният възлюбен Телепорно от Телерите, за когото по-сетне се омъжила в Белерианд“. Телепорно всъщност е името на Келеборн в една друга история, за която ще стане дума малко по-долу; относно самото име виж Приложение Д.
Съвсем различна — скицирана, но така и недовършена — история за поведението на Галадриел по време на нолдорския бунт се появява в една късно написана и отчасти нечетлива бележка — последната, в която баща ми споменава за Галадриел и Келеборн, а вероятно също така за Средната земя и Валинор; написана е през последния месец от неговия живот. В нея той подчертава властния характер на Галадриел още преди да напусне Валинор, както и нейните дарби, равни по сила, макар и твърде различни от тия на Феанор; казано е, че макар да подкрепила бунта на Феанор, тя му се противопоставяла във всяко отношение. Наистина желаела да напусне Валинор и да тръгне по просторите на Средната земя, за да приложи на дело своите способности, тъй като „била несравнима по мъдрост и жадувала за дела, та отрано усвоила всички познания, що Валарите сметнали за уместно да дадат на Елдарите“ и се чувствала ограничена от надзора на Аман. Изглежда, че това нейно желание станало известно на Манве, който не й забранил да го осъществи; но същевременно и не получила изрично разрешение да напусне Валинор. Разсъждавайки какво би могла да стори, Галадриел насочила своите мисли към корабите на Телерите и за известно време отишла да живее при майчиния си род в Алквалонде. Там срещнала Келеборн, който в този ръкопис отново е представен като принц на Телерите, внук на Олве от Алквалонде и следователно неин близък роднина. Двамата замислили да изградят кораб и да отплават с него към Средната земя; канели се да поискат от Валарите разрешение за това, когато Мелкор избягал от Валмар и заедно с Унголиант се завърнал да унищожи светлината на Дърветата. Галадриел нямала пръст в бунта на Феанор след Помръкването на Валинор; всъщност заедно с Келеборн тя се сражавала героично при отбраната на Алквалонде от набега на Нолдорите и успяла да спаси кораба на Келеборн. Отчаяна от Валинор и ужасена от жестокото насилие на Феанор, тя отплавала в мрака, без да изчаква разрешение от Манве, което по онова време несъмнено щяло да бъде отказано, макар че само по себе си желанието й било напълно обосновано. Така нарушила забраната за отпътуване и загубила правото да се завърне във Валинор. Но заедно с Келеборн достигнала Средната земя малко по-рано от Феанор и спряла в залива, където властвал Кирдан. Там ги посрещнали с радост като сродници на Елве (Тингол). През следващите години те не се включили във войната срещу Ангбанд, понеже я смятали за безнадеждна без доброжелателството и помощта на Валарите; предлагали на Кирдан да се изтегли и да укрепи силата си на изток (откъдето се бояли, че Моргот може да получи подкрепления), да потърси дружба с Мрачните елфи и хората от онези области, а след това да ги просвети. Но тъй като нямало надежда елфите от Белерианд да приемат подобен план, още преди края на Първата епоха Галадриел и Келеборн заминали отвъд Еред Линдон; а когато получили разрешение от Валарите да се завърнат на запад, двамата го отхвърлили.