Корените на името Гватло трябва да се потърсят в историята. По време на Войната за Пръстена тия области все още били покрити на места с гъсти гори, особено в Минхириат и югоизточния дял на Енедваит; но в по-голямата си част равнините представлявали ливади и степи. След Страшната чума през 1636 г. на Третата епоха Минхириат опустял почти напълно, ако не се броят няколко потайни племена на ловци из горите. В Енедваит последните Дунеземци живеели на изток, в подножието на Мъгливите планини; освен това многоброен, но варварски народ от рибари обитавал между устията на Гватло и Ангрен (Исен).
Но в ранните дни, по време на първите нуменорски експедиции, положението било съвсем различно. Необятни гори покривали Минхириат и Енедваит почти изцяло с изключение на централната област около Големите мочурища. По-нататъшните промени се дължат до голяма степен на краля-мореплавател Тар-Алдарион, който станал приятел и съюзник на Гил-галад. Алдарион непрестанно се нуждаел от дървен материал, тъй като искал да превърне Нуменор в могъща морска сила; а изсичането на дървета в Нуменор предизвиквало сериозни разногласия. При своите пътешествия покрай бреговете той се смаял от необятните гори и избрал устието на Гватло, за да изгради пристанище изцяло контролирано от Нуменор (разбира се, Гондор още не съществувал). Предприел там голямо строителство, което продължило и след неговото царуване. По-късно това навлизане в Ериадор се оказало изключително важно във войната срещу Саурон (1693–1701 г. от Втората епоха); но по начало пристанището се предназначавало само за дърводобив и корабостроителство. Местните жители били сравнително многобройни и войнствени, но разпръснати в отделни горски общини без централно ръководство. Изпитвали страхопочитание пред Нуменорците, ала проявили открита враждебност едва когато изсичането станало опустошително. Тогава взели да нападат от засада при всеки удобен случай, а Нуменорците почнали да се отнасят към тях като към врагове и предприели безогледна сеч, без да мислят за съхранение и възстановяване на горите. Изпървом сечищата били по двата бряга на Гватло и дървеният материал се спускал по вода до пристанището (Лонд Даер); но сега Нуменорците прокарали мрежа от пътища из горите на север и юг от Гватло и оцелелите местни жители избягали от Минхириат към мрачните гори по големия нос Ерин Ворн южно от устието на река Барандуин, която не можели, а и не смеели да прекосят, понеже се бояли от елфите. От Енедваит пък подирили убежище из източните планини, където по-сетне била страната Дун; не прекосили Исен, нито се укрили по големия нос между Исен и Лефнуи, който оформял южния край на залива Белфалас [Рас Мортил или Андраст; виж Бележка 6 към „Алдарион и Ерендис“] заради „Пукелите“… [Продължението на този откъс е включено в част четвърта, глава 1 „Друедаините“.]
Опустошението след Нуменорците било неописуемо. Дълги години тия земи били основен източник на дървен материал не само за техните корабостроителници в Лонд Даер и другаде, но и за вътрешна употреба в Нуменор. Безброй натоварени кораби отивали на запад през морето. Оголването на земите се ускорило през войната в Ериадор; защото прокудените местни жители посрещнали радостно Саурон и се надявали той да победи Морските люде. Саурон знаел какво значение има за враговете му Голямото пристанище със своите корабостроителници и използвал всички противници на Нуменор като съгледвачи и придружители на войските. Все още нямал достатъчно сили за нападение срещу укрепленията в Залива или по бреговете на Гватло, но въоръжените му отряди нанасяли много щети около горите като подпалвали горски пожари и унищожавали запасите от дървен материал.
Когато Саурон бил най-сетне победен и прогонен на изток от Ериадор, от повечето древни гори не оставало почти нищо. Река Гватло течала през равнина и от двете й страни се ширела необработена, гола пустош. Но не е било така, когато получила своето име от храбрите изследователи, пристигнали с кораба на Тар-Алдарион, които дръзко се изкачили нагоре срещу течението с малки лодки. Веднага след края на солената и ветровита крайморска област горите слизали до самите брегове и макар че реката била широка, огромните дървета хвърляли над водите плътна сянка, през която лодките на храбреците пъплели безмълвно към незнайни земи. Затова най-напред я нарекли Река на Сянката — Гват-хир или Гватир. Но по-късно проникнали на север чак до началото на просторните мочурища; разбира се, това било много преди да разполагат с достатъчно хора, за да предприемат масово пресушаване и строеж на диги, благодарение на което било създадено голямо пристанище на мястото, където се намирал Тарбад по време на Двете кралства. Синдаринската дума за мочурище била ло, а в по-стари времена лога [от корена лог- със значение „влажен, подгизнал, блатист“]; и отначало сметнали това място за извор на горската река, тъй като още не знаели за Митейтел, който слизал на север от планините и след като се обединявал с притоците Бруинен [Шумноструйка] и Гландуин, вливал бурните си води в равнината. Тъй името Гватир било променено на Гватло — сенчеста река от мочурището.