Въпреки туй, донякъде от страхопочитание, а донякъде и поради многото си държавни задължения, Наместниците рядко посещавали светилището върху хълма Анвар, а някои дори отивали там само веднъж, колкото да отведат своя наследник според обичая на кралете. Често се случвало дълги години на върха да не стъпи човешки крак, ала както някога се надявал Исилдур, мястото си оставало под закрилата на Валарите; защото макар че гората ставала все по-гъста и людете я избягвали заради нейното безмълвие, та пътеката нагоре напълно изчезнала, все пак когато си проправяли път нагоре, заварвали светилището недокоснато и непроменено, все тъй зелено и безметежно под небосвода, чак додето се променило самото Гондорско кралство.
Защото се случило тъй, че Кирион, дванайсетият властващ Наместник, се сблъскал с нова и страховита заплаха — нашественици връхлитали да завоюват всички гондорски земи северно от Белите планини, а случело ли се туй, не подир дълго можело да се стигне до гибел и падение на цялото кралство. Както е знайно от древните летописи, тая заплаха била отблъсната единствено с помощта на Рохиримите; и в своята велика мъдрост Кирион им дарил всички северни земи, освен Анориен — да са тяхно владение, ала във вечен съюз с Гондор. Вече нямало в кралството толкова люде, че да заселят северните области, нито дори да поддържат укрепленията покрай Андуин, що охранявали източните граници. Кирион дълго обмислял тия неща, преди да отстъпи Каленардон на Конниците от Севера; и преценил, че с туй ще промени изцяло „Завета на Исилдур“, що се отнася до светилището върху Амон Анвар. На онова място отвел Владетеля на Рохиримите и там, край могилата на Елендил, приел тържествено Клетвата на Еорл, а подир туй отвърнал с Клетвата на Кирион, та тъй скрепили навеки съюза между Гондор и кралството на Рохиримите. Ала когато това било сторено и Еорл се отправил към Севера да доведе всички свои люде по новите им земи, Кирион преместил гроба на Елендил. Защото сметнал, че сега „Заветът на Исилдур“ е загубил смисъла си. Светилището вече не било „насред Южното кралство“, а на границата с друга държава; освен туй словата „додето кралството съществува“ имали предвид страната такава, каквато я виждал някога Исилдур, след като обиколил и очертал нейните граници. Вярно, от онова време насетне били загубени и други части от кралството — Минас Итил попаднал в ръцете на Назгулите, а Итилиен пустеел; но Гондор продължавал да ги смята за свои владения. А от Каленардон се лишили навеки със свещена клетва. Затуй Кирион пренесъл в Светилището на Минас Тирит онова ковчеже, що някога Исилдур бил положил в могилата; но зеленият връх се съхранил като спомен за спомена. Дори и когато след време се превърнал в сигнален хълм, хълмът Анвар си останал свято място за Гондор и Рохиримите, които го нарекли на своя език Халифириен, що означава Свещения връх.
III
Походът към Еребор
За пълното си разбиране този разказ зависи от повествованието „Народът на Дурин“, включено в Приложение А към „Властелинът на Пръстените“. Тук излагам накратко неговото съдържание:
Когато драконът Смог нападнал Самотната планина (Еребор), джуджето Трор и синът му Траин (заедно с Траиновия син Торин, наречен по-късно Дъбощит) избягали през потайна вратичка. След като поверил на Траин последния от Седемте Пръстена на джуджетата, Трор се завърнал в Мория, където бил убит от орка Азог, който изписал с нажежено желязо името си върху челото му. Това довело до Войната между орките и джуджетата, която завършила със славната Битка под Азанулбизар (Нандухирион) пред Източната порта на Мория през 2799 година. След това Траин и Торин Дъбощит се заселили в Еред Луин, но през 2841 година потеглил оттам с намерение да се завърне към Самотната планина. Бродейки из областта източно от Андуин, той бил пленен и затворен в Дол Гулдур, където злите сили му отнели Пръстена. През 2850 г. Гандалф проникнал в Дол Гулдур и открил, че там наистина властва Саурон; и пак там се натъкнал на умиращия Траин.