Освен А и Б („ранният вариант“) съществува и ръкопис В, който е без заглавие и разказва историята в по-икономичен и стегнат вид, като пропуска доста неща от първия вариант и въвежда някои нови елементи, но също така (особено към края) запазва плътно сходство с оригинала. За мен изглежда напълно сигурно, че ръкопис В е създаден след Б и тъкмо него приведох по-горе, макар че несъмнено са изгубени някои части от началото, описващи при какви обстоятелства започва разказът на Гандалф в Минас Тирит.
Началните абзаци на ръкопис Б (приведен по-долу) почти напълно съвпадат с един откъс от Приложение А („Народът на Дурин“) към „Властелинът на Пръстените“ и очевидно са свързани с предшестващото повествование за Трор и Траин в същото Приложение; краят на „Походът към Еребор“ също може да бъде открит почти дословно в онова приложение и то пак изречен от Гандалф пред Фродо и Гимли в Минас Тирит. В светлината на писмото, което цитирах в Увода (виж Книга първа — Б.пр.) за мен е ясно, че баща ми е писал „Походът към Еребор“ като съставна част от повествованието „Народът на Дурин“ в Приложение А към „Властелинът на Пръстените“.
Машинописното копие Б на ранния вариант започва така:
Тъй Торин Дъбощит станал Дуринов наследник, ала наследник без надежда. При разграбването на Еребор той още не бил на възраст да носи оръжие, но под Азанулбизар се сражавал в челните редици; и когато изчезнал Траин, той бил на деветдесет и пет години — славно и горделиво джудже. Нямал Пръстен и (може би тъкмо поради туй) изглеждал доволен да остане в Ериадор. Там дълго се трудил и спечелил богатство; а към племето му се стекли мнозина от разпиления Дуринов народ, що чули за неговото поселище и дошли нататък. Сега имали красиви чертози из планините и големи запаси, та дните не им се стрували тежки, ала в песните си вечно разказвали за далечната Самотна планина, за нейните съкровища и блаженото вълшебство на Голямата зала под лъчите на камъка Аркен.
Минали години. Пак припламнала жарава в душата на Торин като си мислел за бедите на своя род и за завета да отмъсти на дракона. Докато въртял грамадния си чук над наковалнята, мислел за оръжия, армии и съюзи; ала армиите били разпилени, съюзите нарушени, а топори не достигали за народа му; и пламнал от безнадежден гняв, удрял той нажеженото желязо върху наковалнята.
Гандалф още не бил изиграл никаква роля в съдбините на Дуриновия род. Той рядко имал дела с джуджетата, макар че бил приятел с най-добрите от тях и харесвал изгнаниците от Дуриновия народ, що живеели по западните земи. Но подир време се случило тъй, че както минавал през Ериадор (на път за Графството, което не бил виждал от години), срещнал Торин Дъбощит и двамата дълго разговаряли по пътя, а вечерта отседнали в Брее.
На сутринта Торин му рекъл:
— Важно дело съм си наумил, а казват, че ти си мъдър и знаеш по-добре от мнозина какво става по широкия свят. Би ли дошъл на гости да ме изслушаш и да ми дадеш съвет?
Съгласил се Гандалф, та отишъл в Ториновия чертог и дълго седял да слуша историята на неговите несгоди.
От тази среща произлезли множество важни дела и събития — между тях откриването на Единствения Пръстен, попадането му в Графството и изборът на Носителя. Поради туй мнозина предполагали, че Гандалф е предугадал всичко това и е подбрал време за среща с Торин. Ала ние не вярваме да е така. Защото в своето описание на Войната за Пръстена Носителят Фродо е съхранил Гандалфовите слова по този повод. Ето как ги е записал:
Вместо думите „Ето как ги е записал“, в най-ранния ръкопис А четем: „Тази част отпаднала от разказа, тъй като изглеждала твърде дълга; ала сега тук я излагаме почти изцяло“.
След коронацията отседнахме с Гандалф в една от красивите къщи на Минас Тирит; той беше много весел и макар че го разпитвахме за каквото ни хрумне, неговото търпение изглеждаше също тъй безконечно, както и знанията му. Вече почти не си припомням какво ни разказваше; най-често не го и разбирахме. Но онзи разговор помня много ясно. Гимли беше с нас и рече на Перегрин: